Това бе краят. Сагунта си съблече чаршафите и се намаза с индиански мазила, за да разтърка тялото си с това на голото момиче. То се съпротивлява с крака и ръце, въпреки крайната си слабост, и Сагунта го принуди чрез сила. Бернарда чу от стаята си безумните вопли. Изтича да види какво става и свари Сиерва Мария да рита с крака на пода и Сагунта върху нея, обвита в медното море на косата й, да вие молитвата на свети Хуберт. Нашиба ги и двете с въжетата на хамака. Първо на земята, стреснати от изненадата, а после, гонейки ги из ъглите, докато остана без дъх.
Епископът на диоцеза, дон Торибио де Касерес и Виртудес, разтревожен от обществения скандал с побъркванията и бълнуванията на Сиерва Мария, извика маркиза, без да уточнява причина, дата или час, което бе изтълкувано като знак за изключителна спешност. Маркизът надмогна несигурността и отиде същия ден, без да извести за себе си.
Епископът пое поста си, когато маркизът вече се бе оттеглил от обществения живот, и почти не се бяха срещали. Освен това беше мъж, осъден от лошото си здраве, с гръмогласно тяло, което не му позволяваше да се обслужва сам, и разяден от злокачествена асма, която поставяше на изпитание вярванията му. Не бе присъствал на многобройни важни обществени събития, отсъствието му от които беше необяснимо, а на малкото, на които ходеше, спазваше такова разстояние, че малко по малко се превръщаше в нереално същество.
Маркизът го бе виждал понякога, винаги отдалече и публично, но споменът, който пазеше за него, му остана от една съвместна литургия, на която присъства под балдахин и носен на носилка от сановници на правителството. Поради огромното си тяло и пищността на одеждите си на пръв поглед изглеждаше като исполински старец, но голобрадото лице с точни черти, със странни зелени очи, пазеше непокътната една красота без възраст. На височината на носилката имаше магичен ореол на върховен понтифекс, а които го познаваха отблизо, го чувстваха и в блясъка на мъдростта му и съзнанието му за власт.
Дворецът, където живееше, беше най-старият в града, с два етажа огромни порутени помещения, от които епископът не заемаше и половината от единия. Намираше се до катедралата и имаше с нея обща вътрешна галерия с почернели арки и двор с разрушен кладенец сред пустинни храсталаци. Дори величествената фасада от дялан камък и монолитните му дървени порти издаваха разрухата на изоставянето.
Маркизът беше посрещнат на главния вход от един дякон индианец. Раздаде скромна милостиня на групите просяци, които се влачеха из входа, и влезе в прохладния сумрак на къщата точно когато в катедралата огромните камбани удариха четири следобед и отекваха в корема му. Централният коридор беше толкова тъмен, че следваше дякона, без да го вижда, мислейки за всяка стъпка, за да не се сблъска със зле поставени статуи и изпречили се развалини. В края на коридора имаше малко преддверие, по-добре осветено от едно прозорче. Там дяконът спря, направи жест на маркиза да седне и да чака, и продължи през съседната врата. Маркизът остана прав пред главната стена и се зае да проучва маслен портрет на млад военен в парадната униформа на кралските знаменосци. Едва когато прочете бронзовата плоча на рамката, си даде сметка, че това е портрет на епископа като млад.
Дяконът отвори вратата, за да го покани да влезе, и на маркиза не му се наложи да се движи, за да види отново епископа с четирийсет години по-стар, отколкото на портрета. Беше много по-едър от това, което се говореше, дори прегърбен от астмата и смазан от жегата. По него се стичаше пот на вади и много бавно се поклащаше във филипински люлеещ се стол, веейки си едва-едва с палмово ветрило, и с приведено напред тяло, за да диша по-добре. Носеше селски цървули и груба платнена риза, протрита тук-там поради злоупотребите със сапуна. Искреността на неговата бедност се забелязваше от пръв поглед. Но най-забележителното беше чистотата на очите му, обяснима само с някаква привилегия на душата. Престана да се люлее веднага щом видя маркиза на вратата, и му направи сърдечен знак с ветрилото да седне.