„Влез, Игнасио“, му каза. „Чувствай се като у дома си.“
Маркизът си изтри в панталоните потта от ръцете, влезе през вратата и се озова на открита тераса, под балдахин от жълти камбанки и висящи папрати, откъдето се виждаха камбанариите на всички черкви, червените покриви на знатните домове, приспаните от жегата гълъбарници, военните укрепления, очертани на фона на стъкленото небе, и знойното море. Епископът протегна съвсем целенасочено ръката си на войник и маркизът целуна пръстена му.
Поради астмата дишането му бе дълбоко и каменисто и думите му бяха накъсани от ненавременни въздишки и дрезгава и кратка кашлица, но нищо не се отразяваше на красноречието му. Веднага поде лесен разговор за всекидневни дреболии. Седнал срещу него, маркизът бе благодарен за това утешително въведение, толкова богато и обширно, че бяха изненадани от камбаните в пет. Беше повече от звук, беше разтърсване, от което следобедната светлина затрептя и небето се изпълни с подплашени гълъби.
„Ужасно е“, каза епископът. „Всеки час отеква във вътрешностите ми като земетресение.“
Изречението изненада маркиза, защото бе същото, което си помисли той, когато удари четири. На епископа съвпадението му се стори естествено. „Мислите не са ничии“, каза. Нарисува с показалеца си поредица от непрекъснати кръгове във въздуха и заключи:
„Летят наоколо, като ангелите.“
Една монахиня прислужница донесе кана с две дръжки, пълна с нарязани плодове в гъсто вино, и купа с димящи води, които изпълниха въздуха с миризма на лекарство. Епископът вдиша парата със затворени очи и когато изплува от екстаза, беше друг: абсолютен господар на властта си.
„Повикахме те да дойдеш“, каза на маркиза, „защото знаем, че имаш нужда от Бог, а се правиш на разсеян.“
Гласът бе загубил органовите си тоналности, а очите си възвърнаха земния блясък. Маркизът изпи на един дъх половината си чаша вино, за да влезе в тон.
„Ваше преосвещенство сигурно знае, че влача най-голямото нещастие, което може да понесе едно човешко същество“, каза с обезоръжаващо смирение. „Престанах да вярвам.“
„Знаем, синко“, отвърна епископът без изненада. „Как да не го знаем!“
Каза го с известна радост, защото и той, когато беше кралски знаменосец в Мароко, бе загубил вяра на двайсет години сред грохота на една битка. „Това бе внезапната увереност, че Бог е престанал да съществува“, каза. Ужасен, той се отдал на живот в молитва и покаяние.
„Докато Бог се смили над мен и ми посочи пътя на призванието“, завърши. „Така че същественото е не дали ти вярваш, а дали Бог продължава да вярва в теб. А в това няма съмнение, защото тъкмо Той в своята безкрайна грижа ни осени да ти предложим това успокоение.“
„Исках да понеса нещастието си мълчаливо“, каза маркизът.
„Значи много неуспешно си го направил“, каза епископът. „Публична тайна е, че бедното ти момиче се търкаля по земята, жертва на неприлични конвулсии, и лае на идолопоклоннически език. Не са ли това безпогрешни симптоми за демонично обсебване?“
Маркизът беше ужасен.
„Какво искате да кажете?“
„Че сред многобройните си уловки демонът много често приема вид на нечестива болест, за да се вмъкне в някое невинно тяло“, каза. „А щом веднъж е вътре, няма човешка сила, способна да го накара да излезе.“
Маркизът обясни медицинските превратности на кучешкото ухапване, но епископът все намираше обяснение в своя полза. Попита нещо, което без съмнение прекрасно знаеше:
„Знаеш ли кой е Абренунсио?“
„Беше първият лекар, който прегледа детето“, каза маркизът.
„Исках да го чуя от твоята уста“, каза епископът.
Разклати звънче, което държеше на достъпно място, и запазен, около трийсетгодишен свещеник се появи мигновено, като пуснат от бутилка дух. Епископът го представи като отец Кайетано Делаура, нищо повече, и го накара да седне. Носеше домашно расо за жегата и същите цървули като на епископа. Беше напрегнат, блед, с живи очи и много черна коса с бял кичур на челото. Късото му дишане и трескавите му ръце не изглеждаха като на щастлив човек.
„Какво знаем за Абренунсио?“, попита го епископът.
На отец Делаура не му се наложи да мисли.
„Абренунсио де Са Перейра Као“, каза, сякаш произнасяше името буква по буква. И веднага се обърна към маркиза: „Обърнали ли сте внимание, сеньор маркизе, че последното презиме означава куче на езика на португалците?“