Строго погледнато, продължи Делаура, не се знаело дали това е истинското му име. Според досието на Светата инквизиция бил португалски евреин, изгонен от полуострова и приютен тук от един благодарен губернатор, на когото излекувал херния две либри с пречистващите води от Турбако. Говори за магическите му рецепти, за самонадеяността, с която предсказваше смъртта, за предполагаемата му педерастия, за разпътните му книги, за живота му без Бог. Но единственото отправено му конкретно обвинение било, че е възкресил някакъв шивач кърпач от Хетсемани. Намерили се сериозни доказателства, че вече бил мъртъв, облечен и положен в ковчега, когато Абренунсио му заповядал да стане. За щастие самият възкресен потвърдил пред съда на Светата инквизиция, че в нито един момент не е губил съзнание. „Спаси го от кладата“, каза Делаура. Накрая припомни случката с мъртвия кон на хълма Сан Ласаро и погребан в свещена земя.
„Обичаше го като човешко същество“, застъпи се маркизът.
„Това беше обида към вярата ни, сеньор маркизе“, каза Делаура. „Стогодишни коне не са дело на Бога.“
Маркизът се разтревожи, че частна шега е стигнала до архивите на Светата инквизиция. Опита плаха защита: „Абренунсио е волнодумец, но смятам, че от това до ереста има голяма разлика.“ Спорът щеше да бъде тежък и безкраен, ако епископът не ги бе върнал в изгубената посока.
„Каквото и да казват лекарите“, каза, „бесът при хората обикновено е един от многото капани на Врага.“
Маркизът не разбра. Епископът му даде толкова драматично обяснение, че приличаше на прелюдия към осъждане на вечния огън.
„За щастие“, заключи, „макар тялото на твоето момиче да е невъзстановимо, Бог ни е дал средства да спасим душата й.“
Натискът на свечеряването завзе света. Маркизът видя първата звезда на бледолилавото небе и помисли за дъщеря си, сама в запуснатата къща, влачейки осакатения си от шарлатанствата на знахарите крак. Попита с естествената си скромност:
„Какво трябва да направя?“
Епископът му обясни точка по точка. Упълномощи го да използва името му във всички постъпки, и най-вече в манастира „Света Клара“, където трябваше да затвори момичето колкото се може по-бързо.
„Остави я в наши ръце“, завърши. „Бог ще свърши останалото.“
Маркизът се сбогува по-натъжен, отколкото дойде. От прозореца на каляската се загледа в безрадостните улици, в децата, които се къпеха голи в локвите, в боклука, разхвърлян от лешоядите. Като завиха зад ъгъла, видя морето, все така на мястото си, и го връхлетя несигурността.
Пристигна вкъщи по мръкнало с камбаните за вечерната молитва „Анхелус“ и за пръв път след смъртта на доня Олаля я каза на висок глас: Ангелът Господен възвести на Мария. Струните на теорбата отекваха в мрака като на дъното на изкуствено езеро. Маркизът проследи опипом посоката на музиката до спалнята на дъщерята. Беше там, седнала на стола от тоалетката, с бялата туника и разпусната коса до пода, свиреше едно основно упражнение, което бе научила от него. Не можеше да повярва, че е същата, която остави по обед, сломена от неумолимостта на знахарите, освен ако не се бе случило чудо. Бе моментна надежда. Сиерва Мария усети идването му, престана да свири и отново изпадна в печал.
Остана с нея цялата нощ. Помогна й в обредите на спалнята с несръчност на баща назаем. Облече й нощницата наопаки и й се наложи да я съблече, за да си я сложи налице. За пръв път я видя гола и го заболя при вида на ребрата й, изхвръкнали от кожата, напъпилите гърдички, нежния мъх. Възпаленият глезен имаше яркочервен ореол. Докато му помагаше да си легне, момичето продължаваше да страда насаме с почти беззвучно стенание и той се уплаши от сигурността, че му помага да умре.
Усети нужда да се помоли за пръв път, откакто загуби вярата. Отиде в параклиса, опитвайки се с всички сили да си възвърне Бога, който го бе изоставил, но беше безполезно: неверието е по-упорито от вярата, защото се поддържа от сетивата. Чу момичето да кашля на няколко пъти в прохладата на нощта и отиде в спалнята му. На минаване видя полуотворена спалнята на Бернарда. Бутна вратата от необходимостта да сподели съмненията си. Беше заспала по очи на пода и хъркаше шумно. Маркизът остана подаден през вратата, с ръка на резето, и не я събуди. Продума на никого: „Твоят живот за нейния.“ И веднага се поправи:
„Нашите два лайнени живота за нейния, по дяволите!“
Момичето спеше. Маркизът го видя неподвижно и посърнало и се запита дали предпочита да го види мъртво или подложено на наказанието на беса. Оправи й завесата против комари, за да не смучат кръвта й прилепите, зави я, за да не продължава да кашля, и остана буден до леглото, с новата радост, че я обича, както никога не е обичал на този свят. Тогава взе решението за живота й, без да пита нито Бог, нито никого. В четири сутринта, когато Сиерва Мария отвори очи, го видя седнал до леглото й.