„Като земя на маври.“
Но смяташе също и че това е най-голямата му привлекателност. Бяха нужни воини, способни както да наложат благата на християнската цивилизация, така и да проповядват в пустинята. Но на двайсет и три години Делаура вярваше, че му е определен път от дясната страна на Светия Дух, на когото бе изцяло отдаден.
„Цял живот съм мечтал да стана главен библиотекар“, каза. „Това е единственото, за което ставам“.
Бе участвал в конкурса за един пост в Толедо, който щеше да го постави на пътя към тази мечта, и беше сигурен, че ще го получи. Но учителят беше упорит.
„По-лесно е да стигнеш до светец като библиотекар в Юкатан, отколкото като мъченик в Толедо“, му каза.
Делаура отговори нескромно:
„Ако Бог ми даде милостта си, не бих искал да бъда светец, а ангел.“
Не бе дообмислил предложението на учителя си, когато получи поста в Толедо, но предпочете Юкатан. Ала така и не стигнаха. Претърпяха корабокрушение в Канал де лос Виентос след седемдесет дни немилостиво море и бяха спасени от един разбит конвой, който ги остави на произвола на съдбата в Санта Мария ла Антигуа дел Дариен. Там останаха повече от година, в очакване на въображаемите писма от Флотата на галеоните, докато епископ Де Касерес го назначиха за временно изпълняващ длъжността в тези земи, чийто престол бе овакантен поради внезапната кончина на титуляря. Виждайки величествената джунгла на Ураба от лодката, която го отвеждаше към новото му назначение, Делаура разпозна носталгиите, измъчвали майка му в мрачните зими на Толедо. Призрачният здрач, кошмарните птици, изящната гнилост на мангровите горички му изглеждаха скъпи спомени от минало, което не е живял.
„Само Светият Дух можеше да нареди толкова добре нещата, та да ме доведе в земите на майка ми“, каза.
Дванайсет години по-късно епископът се бе отказал от мечтата за Юкатан. Бе навършил седемдесет и три, умираше от астма и знаеше, че никога повече няма да види как вали сняг в Саламанка. По времето, когато Сиерва Мария влезе в манастира, беше решил да се оттегли веднага щом проправи пътя за Рим на възпитаника си.
Кайетано Делаура отиде в манастира „Света Клара“ на следващия ден. Носеше расото от сурова вълна въпреки горещината, менчето със светена вода и кутия със светото миро, главните оръжия във войната срещу демона. Абатисата не го бе виждала никога, но слухът за неговата интелигентност и власт бе нарушил тайната на схимата. Когато го посрещна в приемната в шест сутринта, бе впечатлена от младежкия му вид, мъченическата му бледност, металния му тембър, загадката на белия му кичур. Но никакво достойнство не би било достатъчно да я накара да забрави, че той е воинът на епископа. На Делаура, напротив, единственото, което привлече вниманието му, бе глъчката на петлите.
„Само шест са, но пеят като сто“, каза абатисата. „Освен това едно прасе проговори, а една коза роди три.“ И добави с натъртване: „Всичко върви така, откакто вашият епископ ни оказа благоволението да ни направи този отровен подарък.“
Същата тревога й причиняваше градината, разцъфтяла с такъв устрем, че изглеждаше противоестествено. Докато я прекосяваха, обръщаше внимание на Делаура, че има цветя с ненормални размери и цветове, а някои и с непоносими миризми. Във всичко обикновено виждаше нещо свръхестествено. При всяка дума Делаура усещаше, че тя е по-силна от него, и побърза да наточи оръжията си.
„Не сме казали, че момичето е обсебено“, каза, „а че има причини да се предполага.“
„Това, което виждаме, говори само по себе си“, каза абатисата.
„Внимавайте“, каза Делаура. „Понякога приписваме на демона някои неща, които не разбираме, без да помислим, че могат да бъдат Божии дела, които не разбираме.“
„Свети Тома го е казал и към него се придържам“, каза абатисата: „На демоните не трябва да се вярва дори когато казват истината.“
На втория етаж започваше спокойствието. От едната страна се намираха празните килии, заключени с катинар през деня, а отсреща редицата отворени за блясъка на морето прозорци. Послушничките не даваха вид, че се разсейват от заниманията си, но в действителност цялото им внимание бе приковано в абатисата и посетителя й, докато отиваха към павилиона на затвора.
Преди да стигнат до дъното на коридора, където беше килията на Сиерва Мария, минаха покрай тази на Мартина Лаборде, бивша монахиня с доживотна присъда за убийството на две свои сестри с касапски нож. Никога не разкри причината. Беше там от единайсет години и бе по-известна с неуспешните си бягства, отколкото с престъплението си. Никога не прие, че да бъде затворена до живот е същото като да е схимонахиня, и беше толкова последователна, че се бе предложила да продължава да изтърпява присъдата си като прислужница в павилиона на погребаните живи. Непримиримата й страст, на която се посвети със същото усърдие, с което и на вярата си, беше да е свободна дори ако трябва да убие отново.