„Какви са тези музики?“
„Не знам“, каза тя. „Кой сме днес?“
Маркизът не знаеше. Трябва да се чувстваше наистина много обезпокоен, за да попита жена си, а тя трябва да беше много облекчена от жлъчката си, за да му отвърне без някоя хапливост. Беше седнал в хамака озадачен, когато гърмежите се повториха.
„Свети Боже“, възкликна. „Кой сме днес!“
Къщата граничеше с женската лудница „Божията пастирка“. Въодушевени от музиката и ракетите, затворените там жени бяха наизлезли на терасата, която гледаше към портокаловата градина, и посрещаха всеки гърмеж с възторжени възгласи. Маркизът се провикна да ги попита къде е веселбата и те го извадиха от двоумението му. Беше 7 декември, денят на свети Амброзий епископ, и музиката и барутът гърмяха в двора на робите в чест на Сиерва Мария. Маркизът се плесна по челото.
„Разбира се“, каза. „На колко става?“
„На дванайсет“, каза Бернарда.
„Само дванайсет?“, каза той, изтегнат отново в хамака. „Колко е бавен животът!“
Къщата бе гордостта на града до началото на века. Сега беше порутена и мрачна и изглеждаше в състояние на местене поради огромните празни пространства и многото неуместно поставени неща. В салоните все още бяха запазени шахматните мраморни подове и няколко кристални полилея с провиснали паяжини. Помещенията, които се поддържаха живи, бяха прохладни при всякакво време поради дебелината на каменните зидове и многото години на необитаемост, и още повече поради декемврийските бризи, които се процеждаха със свистене през пукнатините. Всичко бе наситено с потискащия хладен полъх на немарата и мрака. Единственото съхранено от господарското високомерие на първия маркиз бяха петте ловни мастифа, които пазеха нощите.
Шумният двор на робите, където се честваха рождените дни на Сиерва Мария, по времето на първия маркиз беше друг град в града. Продължи така и при наследника, докато трая контрабандната търговия с роби и брашно, която Бернарда ръководеше умело от мелницата за захарна тръстика в Маатес. Сега всякакъв блясък принадлежеше на миналото. Бернарда бе съсипана от ненаситния си порок, а дворът сведен до две дървени бараки с покрив от горчива палма, където накрая се стопиха последните остатъци от величието.
Доминга де Адвиенто, чистокръвна негърка, която управлява дома с желязна ръка до навечерието на смъртта си, беше връзката между тези два свята. Висока и кокалеста, с почти ясновидски ум, именно тя отгледа Сиерва Мария. Беше станала католичка, без да се отрече от своята йорубска вяра, и практикуваше и двете едновременно, както намереше за добре. Душата й била в благословен покой, разправяше, защото каквото й липсвало в едната, намирала го в другата. Тя беше също единственото човешко същество, което имаше авторитета да посредничи между маркиза и жена му, и двамата се съобразяваха с нея. Само тя разгонваше робите с метлата, когато ги завареше в опити за содомия или в разврат с разменени жени из празните помещения. Но откакто тя умря, се измъкваха от бараките, бягайки от пладнешките жеги, лежаха на пода в някой ъгъл, остъргваха загорелия ориз по казаните, за да го изядат, или играеха и бъбреха на хладина из коридорите. В този потискащ свят, в който никой нямаше свобода, Сиерва Мария я имаше: само тя и само там. Така че тъкмо там се честваше празникът, в истинския й дом и с истинското й семейство.
Човек не можеше да си представи по-самотен танц сред толкова музика, със собствените роби и с неколцина от други знатни домове, които допринасяха с каквото могат. Момичето се показваше каквото е. Танцуваше с повече изящество и повече душа от африканците по рождение, пееше с различни гласове на няколко африкански езика или с гласове на птици и животни, които объркваха и тях самите. По нареждане на Доминга де Адвиенто най-младите робини рисуваха лицето й със сажди, окачаха й сантерийски5 огърлици върху кръщелната муска и се грижеха за косата й, която никога не подстригаха и която би й пречила да ходи, ако не бяха плитките, многократно навити, които всеки ден й правеха.
Започваше да разцъфва на кръстопът от противоположни сили. Имаше много малко от майка си. От баща си, обратно, имаше мършавото тяло, непоправимата свенливост, бледата кожа, очите, безмълвно сини, и чистата мед на искрящата коса. Присъствието й беше толкова неосезаемо, че сякаш бе невидимо същество. Уплашена от толкова необичайно свойство, майката окачваше звънче на китката й, за да не губи посоката й в сумрака на къщата.
5