Беше обезсърчаващо начало, което преследва Делаура до покоя на библиотеката. Това беше най-голямото помещение в дома на епископа, без нито един прозорец, и стени, заети от махагонови витрини с книги, многобройни и подредени. В средата имаше голяма маса с морски карти, астролаб и други мореплавателни уреди, и един глобус с допълнения и промени, направени на ръка последователно от различни картографи, успоредно с разширяването на света. В дъното стоеше грубата работна маса с мастилницата, ножчето за подостряне, перата за писане от креолски пуяк, талкът за писма и една ваза с изгнил карамфил. Цялото помещение тънеше в сумрак и имаше миризмата на отлежала хартия и прохладата и покоя на гора.
В дъното на салона, в едно малко пространство, имаше етажерка, затворена с врати от обикновени дъски. Това беше затворът за забранените книги, съгласно предписанията на Светата инквизиция, защото разглеждаха „скверни и въображаеми въпроси и измислени истории“. Никой нямаше достъп до нея, освен Кайетано Делаура, по силата на епископско разрешение, за да изследва бездните на безпътните писания.
Този залив от толкова години се превърна в негов ад, откакто видя Сиерва Мария. Повече нямаше да се среща с приятелите си, свещеници и миряни, които споделяха с него насладата от чистите идеи и организираха схоластични турнири, литературни конкурси, музикални вечеринки. Страстта се стесни до разгадаване на лукавствата на демона и на това посвети четенето и размислите си в продължение на пет дни с техните нощи, преди да се върне в манастира. В понеделник, когато епископът го видя да излиза с твърда крачка, го попита как се чувства.
„С крилата на Светия Дух“, каза Делаура.
Беше си сложил простото памучно расо, което му придаваше смелост на дървар, и носеше душата си бронирана срещу унинието. Нужни му бяха. Надзирателката отговори на поздрава му с ръмжене, Сиерва Мария го посрещна с лошо изражение и бе трудно да се диша в килията поради остатъците от стари храни и разпръснатите по пода изпражнения. На олтара, до кандилото на Пресветия, стоеше непокътната закуската за деня. Делаура взе чинията и поднесе на момичето лъжица черен боб със залоена мас. Тя го избегна. Той настоя няколко пъти и нейната реакция остана същата. Делаура тогава лапна лъжицата боб, опита го и го преглътна, без да го дъвче, с истински гримаси на отвращение.
„Имаш право“, й каза. „Това е гнусно.“
Момичето не му обърна никакво внимание. Когато й проми възпаления глезен, кожата й се сгърчи и очите й се навлажниха. Той си помисли, че е победена, успокои я с шепот на добър пастор и накрая се реши да й махне ремъците, за да даде отдих на опустошеното й тяло. Момичето сви пръсти няколко пъти, за да почувства, че все още са негови, и протегна обездвижените си от връзките крака. Тогава погледна Делаура за пръв път, претегли го, премери го и се хвърли отгоре му с точен скок на пленено животно. Надзирателката помогна да я усмирят и завържат. Преди да излезе, Делаура извади от джоба си сандалова броеница и я сложи на Сиерва Мария върху сантерийските й гердани.
Епископът се разтревожи, като го видя да идва с издрано лице и ухапана ръка, която болеше само като я видиш. Но повече го разтревожи реакцията на Делаура, който показваше раните си като бойни трофеи и се подиграваше на опасността да хване бяс. Лекарят на епископа обаче му приложи строго лечение, защото беше от тези, които се бояха, че слънчевото затъмнение следващия понеделник е прелюдия към тежки беди.
За сметка на това Мартина Лаборде, сестрата човекоубийца, не срещна ни най-малка съпротива от Сиерва Мария. Бе надникнала в килията на пръсти, сякаш случайно, и я бе видяла завързана за краката и ръцете на леглото. Момичето застана нащрек и задържа очите си приковани и бдителни, докато Мартина му се усмихна. Тогава също се усмихна и се предаде без условия. Беше все едно, че душата на Доминга де Адвиенто е наситила въздуха на килията.
Мартина й разказа коя е и защо е там до края на дните си, макар че бе загубила глас от толкова разтръбяване на невинността си. Когато попита Сиерва Мария какви са причините за затварянето й, тя едва можа да й каже това, което знаеше от екзорсиста си:
„Имам вътре дявол.“
Мартина я остави на мира, мислейки, че лъже или са я излъгали, без да знае, че тя е една от малкото бели жени, на които е казала истината. Обясни й нагледно изкуството да се бродира и момичето я помоли да го развърже, за да се опита да направи същото. Мартина й показа ножицата, която носеше в джоба на робата си с други приспособления за шиене.