В килията на Сиерва Мария въздухът все още беше тежък от негасената вар и лошия вкус от катрана, но имаше нов ред. Веднага щом надзирателката отвори вратата, вицекралицата се почувства омагьосана от леден полъх. Сиерва Мария седеше, с протрита туника и мръсни чехли, и бавно шиеше в един ъгъл, осветен от нейната собствена светлина. Не вдигна очи, докато вицекралицата не я поздрави. Тя долови в погледа й непреодолимата сила на някакво откровение. „Пресвето Тайнство“, прошепна и пристъпи вътре в килията.
„Внимавайте“, й каза абатисата на ухото. „Като тигрица е.“
Хвана я за ръката. Вицекралицата не влезе, но само видът на Сиерва Мария й бе достатъчен, за да се захване със задачата да я освободи.
Губернаторът на града, който беше ерген и ухажор, покани вицекраля на обяд само за мъже. Свири испанският струнен квартет, свири ансамбъл кларинети и барабани от Сан Хасинто и се устроиха публични танци и буфонади с негри, които бяха безочливи пародии на баловете за бели. Накрая една завеса се отвори в дъното на залата и се появи абисинската робиня, която губернаторът бе купил за теглото й в злато. Беше облечена в почти прозрачна туника, която увеличаваше опасността от голотата й. След като се показа отблизо на обичайните присъстващи, застана пред вицекраля и туниката се свлече по тялото й до стъпалата.
Съвършенството й беше застрашително. Рамото й не бе осквернено от сребърната дамга на търговеца, нито гърбът й от инициала на първия й собственик, и цялата тя излъчваше доверителен полъх. Вицекралят пребледня, пое дъх и с един жест на ръката изтри от паметта си непосилната гледка.
„Приберете си я, за Бога“, нареди. „Не искам да я виждам повече до края на дните си.“
Навярно като отмъщение за лекомислието на губернатора, вицекралицата представи Сиерва Мария на вечерята, която абатисата им даде в личната си трапезария. Мартина Лаборде ги бе предупредила: „Не се опитвайте да й свалите огърлиците и гривните и ще видите колко добре се държи.“ Така и стана. Облякоха й бабината рокля, с която дойде в манастира, измиха и сресаха разпуснатата й коса, за да се влачи по-хубаво след нея, и вицекралицата сама я заведе за ръка на масата на съпруга си. Дори абатисата се изненада от нейната представителност, от личната й светлина, от чудото на косата й. Вицекралицата прошепна в ухото на съпруга си:
„Обсебена е от демона.“
Вицекралят отказа да повярва. Беше видял в Бургос обсебена, която изхвърля изпражнения без почивка цяла една нощ, докато стаята преля. Опитвайки се да спести на Сиерва Мария подобна съдба, я повери на своите лекари. Те потвърдиха, че няма никакъв симптом на бяс, и мнението им съвпадна с това на Абренунсио, че вече няма вероятност да се зарази. Никой обаче не се сметна за упълномощен да се усъмни, че е обсебена от демона.
Епископът използва празника да размисли над изложението на абатисата и окончателното положение на Сиерва Мария. Кайетано Делаура, на свой ред, се опита да постигне предшестващото екзорсизма пречистване и се затвори на касабе и вода в библиотеката. Не му се удаде. Прекара нощи на бълнуване и дни на бдение, в писане на непристойни стихове, които бяха единственото му успокоително срещу въжделенията на плътта.
Някои от тези стихотворения бяха открити в един почти нечетлив свитък, когато библиотеката бе разрушена близо век след това. Първото, и единственото изцяло четливо, беше споменът за него самия на дванайсет години, седнал върху ученическия си куфар под нежен пролетен дъждец, в калдъръмения двор на семинарията на Авила. Току-що бе пристигнал след няколко дни път с катър от Толедо, с дреха на баща си, преправена по негова мярка, и онзи куфар, който тежеше два пъти повече от него, защото майка му беше сложила вътре всичко, което би могло да му потрябва, за да оживее с чест до края на послушничеството. Вратарят помогна да го сложат насред двора и го заряза там на произвола на съдбата под дъжда.
„Занеси го на третия етаж“, му каза. „Там ще ти покажат кое е твоето място в спалнята.“
За миг семинарията в пълния си състав бе надвесена по галериите към двора, затаила дъх какво ще направи той с куфара, като единствен герой в театрална пиеса, която само той не познава. Когато разбра, че няма на кого да разчита, извади от куфара нещата, които можеше да носи в ръце, и ги качи на третия етаж по стръмното стълбище от недялан камък. Надзирателят му показа мястото му сред двете редици легла в спалнята на послушниците. Кайетано сложи нещата си на леглото, върна се в двора и се качи още четири пъти, докато свърши. Накрая хвана празния куфар за дръжката и го качи с влачене по стълбите.