Учителите и учениците, които го наблюдаваха от галериите, не се обръщаха да го погледнат, когато минаваше през всеки етаж. Но отецът ректор го изчака на площадката на третия етаж, когато качи куфара, и сложи началото на аплодисментите. Останалите го последваха с бурно ръкопляскане. Кайетано разбра тогава, че случайно е преминал по най-добрия начин първия обред на посвещаване в семинарията, който се състоеше в това да се качи куфарът до спалнята без задаване на въпроси и без ничия помощ. Бързината на ума му, добрият му нрав и каленият му характер бяха провъзгласени като пример за послушничеството.
Но споменът, който най-много щеше да го бележи, бе разговорът от онази нощ в кабинета на ректора. Определи му среща, за да му говори за единствената книга, която откриха в куфара му, разшита, непълна и без корици, така както я намери случайно в едни кашони на баща си. Бе я прочел докъдето можа в нощите на пътуването и нямаше търпение да разбере какъв е краят. Отецът ректор искаше да научи мнението му.
„Ще знам, когато я прочета докрай“, каза той.
Ректорът, с усмивка на облекчение, я задържа под ключ.
„Никога няма да знаеш“, му каза. „Това е забранена книга.“
Двайсет и четири години по-късно, в сумрачната библиотека на епископството, изведнъж осъзна, че е прочел всички книги, които са минали през ръцете му, позволени или не, освен тази. Разтърси го усещането, че цял един живот се свършва в този ден. Друг, непредвидим, започва.
Бе започнал следобедните си молитви на осмия ден от поста, когато му съобщиха, че епископът го очаква в залата за посрещането на вицекраля. Беше непредвидено посещение дори за вицекраля, комуто хрумна без време, докато правеше първата си обиколка из града. Наложи му се да разгледа покривите от нацъфтялата тераса, докато викаха спешно най-близките служители и слагаха малко ред в залата.
Епископът го прие с шест свещенослужители от генералния си щаб. От дясната си страна сложи да седне Кайетано Делаура, когото представи без друга титла, освен пълното му име. Преди да започне разговорът, вицекралят огледа с поглед на състрадание олющените стени, скъсаните завеси, ръчно изработените мебели, от най-евтините, свещениците, плувнали в пот в бедните си одежди. Епископът, засегнат в гордостта си, каза: „Ние сме чеда на Йосиф дърводелеца.“ Вицекралят направи жест на разбиране и се впусна в подробен разказ за впечатленията си от първата седмица. Говори за илюзорните си планове да разшири търговията с английските Антили веднага щом позавехнат раните от войната, за достойнствата на държавното участие в образованието, за подпомагането на изкуствата и литературата, за да влязат тези колониални покрайнини в тон със света.
„Времената са за обновление“, каза.
Епископът установи за пореден път колко лесна е земната власт. Протегна към Делаура треперещия си показалец, без да го поглежда, и каза на вицекраля:
„Тук човекът, който се поддържа в течение на тези новости, е отец Кайетано.“
Вицекралят проследи посоката на показалеца и срещна далечното лице и удивените очи, които го гледаха, без да мигат. Попита Делаура с истински интерес:
„Чел ли си Лайбниц?“
„Да, ваше превъзходителство“, каза Делаура, и уточни: „Поради характера на длъжността ми.“
В края на посещението стана очевидно, че главният интерес на вицекраля е положението на Сиерва Мария. Заради самата нея, обясни, и заради мира на абатисата, чиято горест го бе покъртила.
„Все още не разполагаме с окончателни доказателства, но протоколите на манастира ни казват, че това бедно същество е обсебено от демона“, каза епископът. „Абатисата го знае по-добре от нас.“
„Тя смята, че сте попаднали в капан на Сатаната“, каза вицекралят.
„Не само ние, а цяла Испания“, каза епископът. „Прекосихме морето океан, за да наложим закона на Христос, и го постигнахме в службите, процесиите, в храмовите празници, но не в душите.“
Говори за Юкатан, където построили пищни катедрали, за да скрият езическите пирамиди, без да си дават сметка, че местните идват на литургия, защото под сребърните олтари продължават да живеят техните светилища. Говори за кръвосмешението, което бяха извършвали от завоюването насам: испанска кръв с кръв на индианци, на едните и на другите с всякакъв род негри, до мандинги мюсюлмани, и се запита дали подобно съжителство ще има място в царството Господне. Въпреки мъчителното дишане и старческата си кашлица завърши, без да предостави пауза на вицекраля: