Выбрать главу

„Какво може да е всичко това, ако не уловки на Врага?“

Вицекралят бе неузнаваем.

„Разочарованието на ваше преосвещенство е много тежко“, каза.

„Не го приемайте така, ваше превъзходителство“, каза епископът много внимателно. „Опитвам се да направя по-очевидна силата на вярата, която ни е нужна, за да станат тези народи достойни за нашето жертвоприношение.“

Вицекралят подхвана нишката.

„Доколкото разбирам, възраженията на абатисата са от практическо естество“, каза. „Смята, че може би други манастири имат по-добри условия за толкова труден случай.“

„Ами нека ваше превъзходителство знае, че избрахме «Света Клара», без да се колебаем, заради твърдостта, силата и авторитета на Хосефа Миранда“, каза епископът. „И Бог знае, че сме прави.“

„Ще си позволя да й го предам“, каза вицекралят.

„Тя прекрасно го знае“, каза епископът. „Това, което ме безпокои, е защо не смее да го повярва.“

Докато го каза, усети да преминава полъхът на неизбежен астматичен пристъп, и ускори края на посещението. Обясни, че го чака изложение с поръчения от абатисата, които обещаваше да реши с най-ревностната пасторска любов веднага щом здравето му позволи. Вицекралят му благодари за това и сложи край на посещението с едно лично внимание. Той също страдал от упорита астма и предложи своите лекари на епископа. Епископът не го сметна за уместно.

„Всичко мое е вече в ръцете на Бог“, каза. „Аз съм на възрастта, на която е умряла Девата.“

Обратно на посрещането, сбогуването бе бавно и церемониално. Трима от свещениците, и сред тях Делаура, придружиха в мълчание вицекраля по тъмните коридори до главната порта. Вицекралската гвардия държеше просяците на разстояние с преграда от кръстосани алебарди. Преди да се качи на каляската, вицекралят се обърна към Делаура, посочи го с безапелационния си показалец и му каза:

„Не допускай да те забравя.“

Това беше толкова непредвидено и загадъчно изречение, че Делаура едва смогна да отвърне с поклон.

Вицекралят се отправи към манастира, за да съобщи на абатисата резултатите от посещението си. Часове по-късно, вече с крак в стремето и въпреки постоянното досаждане на вицекралицата, й отказа помилването на Мартина Лаборде, защото му се стори лош пример за многото осъдени с увредено човешко достойнство, които видя в затворите.

Епископът бе останал приведен напред, опитвайки се да потуши свистенето на дишането си, със затворени очи, докато Делаура се върна. Помощниците се бяха оттеглили на пръсти и залата тънеше в мрак. Епископът се огледа и видя празните столове, подредени до стената, и Кайетано сам в залата. Попита го много тихо:

„Виждали ли сме някога толкова добър човек?“

Делаура отвърна с неопределен жест. Епископът се изправи с трудно движение и остана облегнат на подлакътника на креслото, докато овладя дишането си. Не пожела да вечеря. Делаура побърза да запали светилник, за да освети пътя му до спалнята.

„Отнесохме се много зле с вицекраля“, каза епископът.

„А имаше ли причина да се отнесем добре?“, попита Делаура. „Не се чука на вратата на епископ без официално предупреждение.“

Епископът не беше съгласен и ясно му даде да го разбере. „Моята врата е вратата на Църквата, а той се държа като отколешен християнин“, каза. „Невъзпитаният се оказах аз, поради болните си гърди, и нещо ще трябва да сторя, за да го поправя.“ Вече на вратата на спалнята, беше сменил тона и темата и отпрати Делаура със свойско потупване по рамото.

„Моли се за мен тази нощ“, му каза. „Боя се, че ще е много дълга.“

Наистина почувства, че умира с пристъпа на астма, който бе предусетил по време на посещението. Тъй като не получи облекчение нито от разтвора на винен камък за повръщане, нито от другите крайни временни успокоителни, наложи се спешно да му пуснат кръв. На разсъмване бе възвърнал доброто си разположение на духа.

Кайетано, вглъбен в съседната библиотека, не разбра нищо. Започваше сутрешните си молитви, когато му съобщиха, че епископът го чака в спалнята си. Свари го да закусва в леглото с купичка шоколад, съпроводена с хляб и сирене, с дишане като на нов мех и с възторжен дух. На Кайетано му бе достатъчно да го види, за да си даде сметка, че решенията му са взети.