Така беше. Противно на молбата на абатисата, Сиерва Мария оставаше в „Света Клара“ и отец Кайетано Делаура продължаваше да отговаря за нея с пълното доверие на епископа. Нямаше да бъде държана на затворнически режим както дотогава и трябваше да се ползва от общите предимства на обитателите на манастира. Епископът бе признателен за протоколите, но липсата на безпристрастност в тях не водеше до яснота в развитието, така че екзорсистът трябваше да действа според собствената си преценка. Накрая нареди Делаура да посети маркиза от негово име, с пълномощия да взима решения за всичко, което се наложи, докато той има време и здраве да го изслуша.
„Няма да има никакво указание повече“, му каза епископът, за да приключи. „Бог да те благослови.“
Кайетано хукна към манастира с разбунен дух, но не намери Сиерва Мария в килията. Беше в обредната зала, отрупана с истински накити и разстлана в краката й коса, позирайки с изящното си достойнство на негърка на известен портретист от свитата на вицекраля. Разбирането, с което се подчиняваше на художника, бе толкова възхитително, колкото и красотата й. Кайетано изпадна във възторг. Както седеше в тъмното и я гледаше, без тя да го вижда, има предостатъчно време, за да изтрие всяко съмнение от сърцето си.
Най-после портретът беше завършен. Художникът го огледа внимателно от разстояние, сложи две-три последни мазки, и преди да го подпише, помоли Сиерва Мария да го види. Беше тя самата, кацнала на облак сред свита покорени демони. Разгледа го бавно и се позна в блясъка на възрастта си. Накрая каза:
„Като огледало е.“
„Дори и за демоните ли?“, попита художникът.
„Такива са“, каза тя.
След позирането Кайетано я придружи до килията. Никога не бе я виждал да върви и го правеше с изяществото и лекотата, с които танцуваше. Никога не бе я виждал в други дрехи, освен в затворническата роба, и роклята й на кралица й придаваше една възраст и една изисканост, които му откриха до каква степен вече бе жена. Никога не бяха вървели заедно и го очарова искреността, с която се придружаваха.
Килията беше различна благодарение на дарбата на вицекраля и вицекралицата да убеждават, които при прощалното си посещение склониха абатисата да приеме добрите доводи на епископа. Дюшекът беше нов, чаршафите ленени, а възглавниците пухени, и бяха оставили съдове за всекидневно миене и къпане на тялото. Светлината на морето влизаше през прозорците без решетки и блестеше по прясно варосаните стени. Тъй като храната беше същата като на схимонахините, вече не бе необходимо да се носи нищо отвън, но Делаура винаги успяваше да вкара тайно някои лакомства от пазара.
Сиерва Мария пожела да сподели закуската и Делаура прие една от бисквитките, които поддържаха славата на кларисите. Докато ядяха, тя случайно подхвърли:
„Видях снега.“
Кайетано не се разтревожи. Преди време се говореше за вицекрал, който поискал да докара снега от Пиренеите, за да го видят местните, тъй като не знаел, че го имаме почти вътре в морето в Сиера Невада де Санта Марта. Може би, със своите напредничави изкуства, дон Родриго де Буен Лосано бе увенчал делото с успех.
„Не“, каза момичето. „Беше сън.“
Разказа го: седяла пред прозорец, валял силен сняг, а тя късала и ядяла едно по едно зърната от грозд, който държала в скута си. Делаура усети, че го връхлита ужас. Треперейки пред неизбежността на последния отговор, се осмели да попита:
„Как завърши?“
„Страх ме е да ви разкажа“, каза Сиерва Мария.
Не му трябваше повече. Затвори очи и се помоли за нея. Когато приключи, беше друг.
„Не се тревожи“, й каза. „Обещавам ти, че много скоро ще бъдеш свободна и щастлива, по милостта на Светия Дух.“
Бернарда не бе разбрала до този момент, че Сиерва Мария е в манастира. Научи почти случайно една нощ, когато завари Дулсе Оливия да мете и да подрежда къщата и я взе за някое от своите привидения. В търсене на разумно обяснение тръгна да претърсва стая по стая и докато обикаляше, си даде сметка, че от доста време не бе виждала Сиерва Мария. Каридад дел Кобре й каза каквото знаеше: „Господин маркизът ни съобщи, че заминава много далече и няма да я видим повече.“ Понеже в спалнята на мъжа й светеше, Бернарда влезе, без да почука.