„Като негрите“, каза Делаура.
„Негрите лъжат нас, но не помежду си“, каза маркизът.
В спалнята Делаура раздели с един-единствен поглед бившите разточителни вещи на бабата и новите неща на Сиерва Мария: живите кукли, навиващите се балерини, музикалните кутии. Върху леглото, така както го бе приготвил маркизът, лежеше куфарчето, с което я заведе в манастира. Покритата с прах теорба бе захвърлена в един ъгъл. Маркизът обясни, че е италиански инструмент, изпаднал в неупотреба, и възхвали способностите на момичето да свири на него. В началото започна да я настройва разсеяно, а накрая не само засвири с добра памет, но и изпя песента, която пееше със Сиерва Мария.
Бе миг на просветление. Музиката каза на Делаура това, което маркизът не сполучи да му каже за дъщеря си. Той на свой ред така се развълнува, че не можа да довърши песента. Въздъхна:
„Не можете да си представите колко добре й стоеше шапката.“
Делаура се зарази от вълнението му.
„Виждам, че я обичате много“, му каза.
„Не можете да си представите колко“, каза маркизът. „Бих дал душата си да я видя.“
Делаура усети за пореден път, че Светият Дух не пропуска нито една подробност.
„Това ще е най-лесната работа“, каза, „ако можем да покажем, че не е обсебена.“
„Говорете с Абренунсио“, каза маркизът. „От самото начало каза, че Сиерва е здрава, но само той може да го обясни.“
Делаура видя своя кръстопът. Абренунсио би могъл да му бъде като провидение, но да разговаря с него можеше да има нежелателни последствия. Маркизът сякаш прочете мислите му.
„Голям човек е“, каза.
Делаура направи изразителен жест с глава.
„Познавам досиетата на Светата инквизиция“, каза.
„Всяка саможертва да си я върнем ще е малка“, настоя маркизът. И понеже Делаура не даваше признаци за нищо, завърши:
„Моля ви в името на Божията любов.“
Делаура, с пукнатина в сърцето, му каза:
„Умолявам ви да не ме карате да страдам повече.“
Маркизът не настоя. Взе куфарчето от леглото и помоли Делаура да го занесе на дъщеря му.
„Поне ще знае, че мисля за нея“, му каза.
Делаура избяга, без да се сбогува. Скъта куфарчето под наметалото и се уви в него, защото валеше проливен дъжд. Отне му време да осъзнае, че вътрешният му глас все повече повтаря отделни стихове от песента на теорбата. Запя я на глас, брулен от дъжда, и я повтори наизуст докрай. В квартала на занаятчиите зави вляво от постницата, все още пеейки, и почука на вратата на Абренунсио.
След продължителна тишина се чуха широките куцащи крачки и полусъненият глас:
„Кой е!“
„Законът“, каза Делаура.
Това бе единственото, което му хрумна, за да не изкрещи името. Абренунсио отвори вратата, като наистина мислеше, че са хора на властта, и не го позна. „Аз съм библиотекарят на диоцеза“, каза Делаура. Лекарят му направи път в сумрачния пруст и му помогна да си свали подгизналото наметало. В присъщия си стил го попита на латински:
„В каква битка сте загубили това око?“
Делаура му разказа на класическия си латински за злополуката при затъмнението и се разпростря в подробности върху упоритостта на увреждането, макар лекарят на епископа да го уверил, че превръзката е изпитана. Но Абренунсио обърна внимание само на чистотата на неговия латински.
„Самото съвършенство“, каза изненадан. „Откъде сте?“
„От Авила“, каза Делаура.
„Значи още по-похвално“, каза Абренунсио.
Накара го да си свали расото и сандалите, сложи ги да се изцеждат и покри с черното си наметало накаляните му долни гащи. После му свали превръзката и я хвърли в сандъка за боклук. „Единственият недостатък на това око е, че вижда повече, отколкото трябва“, каза. Делаура бе поразен от количеството книги, плътно натъпкани в салона. Абренунсио забеляза и го заведе в аптечното помещение, където имаше много повече по високи до тавана полици.
„Свети Дух!“, възкликна Делаура. „Това е библиотеката на Петрарка27.“
„С около двеста книги, повече“, каза Абренунсио.
Остави го да разглежда на воля. Имаше уникални екземпляри, които можеха да струват затвор в Испания. Делаура ги разпознаваше, прелистваше ги жадно и ги поставяше обратно на полиците с болката в душата си. На видно място, до вечния „Брат Херундио“28, откри пълните съчинения на Волтер на френски и един превод на латински на „Философски писма“.
27
През 1362 г. Франческо Петрарка дарил своята ценна библиотека от стари ръкописи и книги на базиликата „Свети Марко“ във Венеция. Според историците обаче тя никога не е била получена, част от нея е била развалена от времето, а останалото е пръснато по света. — Б.пр.
28