„Волтер на латински е почти ерес“, пошегува се.
Абренунсио му разказа, че е преведен от един монах от Коимбра, който си позволявал лукса да прави редки книги за разтуха на пилигримите. Докато Делаура го разглеждаше, лекарят го попита дали знае френски.
„Не говоря, но чета“, каза Делаура на латински. И добави без превзета скромност: „И също така гръцки, английски, италиански, португалски и малко немски.“
„Питам ви заради това, което казахте за Волтер“, каза Абренунсио. „Съвършена проза е.“
„И от която най-много ни боли“, каза Делаура. „Жалко, че е от французин.“
„Казвате го, защото сте испанец“, каза Абренунсио.
„На моята възраст, и след толкова кръвосмешения, вече не знам със сигурност откъде съм“, каза Делаура. „Нито кой съм.“
„Никой не го знае по тези земи“, каза Абренунсио. „И мисля, че ще им трябват векове, за да го узнаят.“
Делаура разговаряше, без да прекъсва проучването на библиотеката. Внезапно, както често му се случваше, си спомни за книгата, която на дванайсетгодишна възраст ректорът на семинарията му иззе и от която помнеше само един момент, повтарян цял живот на всеки, който би могъл да му помогне.
„Спомняте ли си заглавието?“, попита Абренунсио.
„Никога не съм го знаел“, каза Делаура. „И бих дал всичко да науча края.“
Без нищо да му каже, лекарят сложи пред него книга, която той позна от пръв поглед. Беше старо севилско издание на „Четирите книги на Амадис Галски“. Делаура я прегледа, треперещ, и си даде сметка, че е на път да съгреши безвъзвратно. Накрая се реши:
„Знаете ли, че това е забранена книга?“
„Като най-добрите романи на тези векове“, каза Абренунсио. „И на тяхно място вече се печатат само съчинения за учени мъже. Какво биха чели днешните сиромаси, ако не четяха скришом рицарските романи?“
„Има други“, каза Делаура. „Сто екземпляра от първото издание на «Дон Кихот» бяха прочетени тук в годината на отпечатването им.“
„Прочетени, не“, каза Абренунсио. „Минаха през митницата към различните кралства.“
Делаура не му обърна внимание, защото бе успял да разпознае скъпоценния екземпляр от „Амадис Галски“.
„Тази книга изчезна преди девет години от тайния раздел на нашата библиотека и така и не открихме следите й“, каза.
„Трябваше да се досетя“, каза Абренунсио. „Но има други причини да бъде смятан за исторически екземпляр: обикаля в продължение на повече от година от ръка на ръка, най-малко между единайсет души, и най-малко трима умряха. Сигурен съм, че са станали жертва на неизвестно облъчване.“
„Моят дълг ще бъде да ви издам на Светата инквизиция“, каза Делаура.
Абренунсио го взе на шега.
„Нещо еретично ли казах?“
„Казвам го, защото сте държали тук забранена и чужда книга, а не сте съобщили.“
„Тази и много други“, каза Абренунсио, като описа широка дъга с показалец към претъпканите си рафтове. „Но ако беше за това, щяхте да сте дошли отдавна, а аз нямаше да съм ви отворил вратата.“ Обърна се към него и заключи в добро настроение: „Напротив, радвам се, че дойдохте сега, заради удоволствието да ви видя тук.“
„Маркизът, загрижен за съдбата на дъщеря си, ми подсказа да дойда“, каза Делаура.
Абренунсио го накара да седне срещу него и двамата се отдадоха на страстта към разговора, докато апокалиптична буря разтърсваше морето в гърчове. Лекарят направи интелигентно и задълбочено изложение за беса от зараждането на човечеството, за безнаказаните му злини, за хилядолетната неспособност на медицинската наука да ги предотврати. Даде достойни за съжаление примери как открай време е бил бъркан с демонично обсебване, също както и някои видове лудост и други душевни разстройства. Колкото до Сиерва Мария, след толкова седмици не изглеждало вероятно да е заразена. Единствената съществуваща опасност, заключи Абренунсио, била да умре, като толкова други, от безчовечността на заклинанията за прогонване на демоните.
Последното изречение се стори на Делаура като преувеличение, присъщо на средновековната медицина, но не го оспори, защото служеше добре на неговите богословски признаци, че момичето не е обсебено. Каза, че трите африкански езици на Сиерва Мария, толкова различни от испанския и португалския, ни най-малко нямат сатанинския заряд, който им приписват в манастира. Имало многобройни доказателства за нейната значителна физическа мощ, но нямало нито едно, че тя се дължи на свръхестествена сила. Не са й били доказани също никакви прояви на левитация или предсказване на бъдещето, две обстоятелства, които несъмнено също служеха като вторични доказателства за святост. Въпреки това Делаура потърсил подкрепата на именити събратя, включително и от други общини, и никой не се осмелил да се произнесе срещу протоколите на манастира, нито да се противопостави на народното лековерие. Но съзнавал, че нито неговите съображения, нито тези на Абренунсио ще убедят някого, а още по-малко двамата заедно.