„Демонът е, отче мой“, каза му Делаура. „Най-ужасният от всички.“
Пет
Епископът го извика на обяснение в кабинета си и изслуша невъзмутимо откровената му и изчерпателна изповед, съзнавайки, че не извършва тайнство, а съдебно действие. Единствената пристрастност, която прояви към него, бе, че запази в тайна истинското му провинение, но сне от него своите препоръки и привилегии без никакво публично обяснение и го изпрати да служи като болногледач на прокажените в болницата „Божия любов“. Той помоли за утехата да служи литургията в пет за прокажените и епископът му я отпусна. Коленичи с усещане на дълбоко облекчение и казаха заедно „Отче наш“. Епископът го благослови и му помогна да се изправи.
„Бог да се смили над теб“, му каза. И го изтри от сърцето си.
Дори след като Кайетано бе започнал да изтърпява наказанието си, високопоставени сановници в диоцеза се застъпиха в негова полза, но епископът остана непреклонен. Отхвърли схващането, че екзорсистите свършват обсебени от същите демони, които обезвреждат. Завършващият му довод беше, че Делаура не се е задоволил да им се противопостави с неоспоримата сила на Христос, а е допуснал дързостта да обсъжда с тях верски дела. Именно това, каза епископът, изложило на опасност душата му и го изправило на ръба на ереста. По-голяма изненада обаче предизвика това, че епископът се е отнесъл толкова сурово със своя довереник заради прегрешение, което заслужава пряко сили покаяние за неопитност.
Мартина се зае със Сиерва Мария със завидна всеотдайност. Тя също беше огорчена от отказа за помилване, но момичето го забеляза чак един следобед, докато бродираха на терасата, когато вдигна поглед и я видя обляна в сълзи. Мартина не скри отчаянието си от нея:
„Предпочитам да съм мъртва, отколкото да умирам в този затвор.“
Единствената й надежда, каза, били отношенията на Сиерва Мария с нейните демони. Искаше да знае кои са, какви са, как да преговаря с тях. Момичето изброи шест и Мартина разпозна единия като африкански демон, който някога тормозил дома на родителите й. Нов блян я въодушеви.
„Бих искала да поговоря с него“, каза. И уточни изказването си: „В замяна на душата ми.“
Сиерва Мария се зарадва на хитростта си. „Той не говори“, каза. „Поглеждаш го в лицето и вече знаеш какво казва.“ Съвсем сериозно й обеща да я предупреди, за да се види с него при следващото посещение.
Кайетано от своя страна прие със смирение нечовешките условия в болницата. Прокажените, в положение на законна смърт29, спяха на земята в палмови бараки върху подове от трамбована пръст. Мнозина се влачеха колкото можеха. Вторниците, дни за общо лечение, бяха изтощителни. Кайетано си наложи пречистващата саможертва да мие най-недъгавите тела в коритата на обора. С това се занимаваше първия вторник на покаянието, със свещеническо достолепие, сведено до проста роба на болногледач, когато се появи Абренунсио на подарения му от маркиза червеникав кон.
„Как е това око?“, попита го.
Кайетано не му даде възможност да говори за нещастието му или да съчувства на положението му. Благодари му за капките, които наистина бяха изтрили от ретината му образа на затъмнението.
„Няма за какво да ми благодарите“, му каза Абренунсио. „Дадох ви най-доброто, което ни е известно за слънчево осветяване: капки дъждовна вода.“
Покани го да му отиде на гости. Кайетано му обясни, че не може да излиза навън без разрешение. Абренунсио не му отдаде значение. „Ако сте запознат със слабите места на тези кралства, трябва да знаете, че законите се спазват за не повече от три дни“, му каза. Предостави библиотеката на негово разположение, за да продължи изследванията си, докато му въздават правосъдие. Кайетано го изслуша с интерес, но без никакви илюзии.
„Е, оставям ви с тази горест“, завърши Абренунсио, пришпорвайки коня. „Никой бог не може да е сътворил дарба като вашата, за да я прахоса в разтривки на прокажени.“
Следващия вторник му занесе като подарък тома на „Философски писма“ на латински. Кайетано го прелисти, помириса го отвътре, претегли ценността му. И колкото повече го оценяваше, по-малко разбираше Абренунсио.
29