Епископът влезе последен в обредни одежди за големи събития, носен от четирима роби в носилка и с аура на безутешна скръб. Седна срещу главния олтар, до мраморната катафалка за величествени погребения, във въртящо се кресло, което улесняваше движенията на тялото му. Точно в шест двамата роби донесоха Сиерва Мария на носилката, с усмирителната риза и все още покрита с моравото платно.
Горещината стана непоносима по време на месата. Басите на органа отекваха в дърворезбата на тавана и едва оставяха пролука за блудкавите гласове на кларисите, невидими зад решетките на хора. Двамата полуголи роби, които донесоха Сиерва Мария, останаха на стража край нея. Откриха я в края на литургията и я оставиха простряна като мъртва принцеса върху мраморната катафалка. Робите на епископа го сложиха с креслото до нея и ги оставиха сами в обширно пространство срещу главния олтар.
Това, което последва, бе непоносимо напрежение и абсолютна тишина, като прелюдия към небесно чудо. Един послушник сложи на достъпно за епископа място менчето със светена вода. Той сграбчи ръсилото като боздуган, наведе се над Сиерва Мария и я поръси по дължината на цялото й тяло, докато шепнеше молитва. Внезапно произнесе заклинанието, което разтърси основите на параклиса.
„Който и да си“, извика. „По волята на Христа, Бог и Господар на всичко видимо и невидимо, на всичко, което е, било е и ще бъде, излез от това изкупено с кръщението тяло и се върни в мрака.“
Сиерва Мария, извън себе си от ужас, също изкрещя. Епископът повиши глас, за да я накара да млъкне, но тя изкрещя още по-силно. Епископът вдиша дълбоко и отново отвори уста, за да продължи заклинанието, но въздухът му умря в гърдите и не можа да го изтласка. Строполи се по очи, зяпайки като риба на сухо, и обредът свърши с гигантски трясък.
Кайетано намери тази нощ Сиерва Мария, трепереща от треска в усмирителната риза. Най-много го възмути унижението с остригания череп. „Боже от небесата“, прошепна с глуха ярост, докато я освобождаваше от ремъците. „Как е възможно да позволяваш това престъпление.“ Веднага щом се видя свободна, Сиерва Мария се хвърли на врата му и останаха прегърнати безмълвно, а тя плачеше. Той я остави да се разтуши. После повдигна лицето й и й каза: „Стига сълзи.“ И вплете Гарсиласо:
„Достатъчни са тез, които аз за вас изплаках.“
Сиерва Мария му разказа ужасното преживяване в параклиса. Говори му за грохота на хоровете, които били сякаш на война, за неистовите викове на епископа, за изпепеляващия му дъх, за красивите му зелени очи, разпалени от силното душевно вълнение.
„Беше като дявола“, каза.
Кайетано се опита да я успокои. Увери я, че въпреки гигантската му фигура, гръмовния му глас и военните му методи епископът е добър и мъдър човек. Така че страхът на Сиерва Мария бил разбираем, но не я грозяла никаква опасност.
„Това, което искам, е да умра“, каза тя.
„Чувстваш се гневна и победена, както се чувствам аз, че не мога да ти помогна“, каза той. „Но Бог ще ни възнагради в деня на възкресението.“
Свали огърлицата на Оддуа, която Сиерва Мария му бе подарила, и й я сложи, тъй като нейните ги нямаше. Изтегнаха се в леглото, един до друг, и споделиха омразата си, докато светът угасваше и постепенно оставаше само шумоленето на дървояда в резбования таван. Треската отстъпи. Кайетано проговори в тъмнината.
„В «Апокалипсис» е предречен ден, в който никога няма да съмне“, каза. „Дано даде Бог да е днес.“
Сиерва Мария сигурно беше спала около час, откакто Кайетано излезе, когато нов шум я събуди. Пред нея, придружен от абатисата, стоеше стар свещеник с внушителен ръст, сиво-кафеникава кожа, спечена от селитрата, глава с щръкнала коса, селски вежди, планински ръце и очи, които приканваха към доверие. Преди Сиерва Мария да се бе събудила напълно, свещеникът й каза на йорубски език:
„Нося ти огърлиците.“
Извади ги от джоба си, така както икономката на манастира му ги беше върнала по негово искане. Докато ги окачваше на врата на Сиерва Мария, една по една ги изброяваше и обясняваше на африкански езици: червеното и бялото на любовта и кръвта на Чанго, червеното и черното на живота и смъртта на Елеггуа, седемте мъниста с цвят на вода и бледосиньо на Иемая. Той преминаваше с фин усет от йоруба към конго и от конго към мандинга и тя го следваше с изящество и лекота. Ако накрая премина на кастилски, беше само от уважение към абатисата, невярваща, че Сиерва Мария е способна на такава благост.