Това беше отец Томас де Акино де Нарваес, някогашен обвинител от Светата инквизиция в Севиля и енорийски свещеник в квартала на робите, избран от епископа да го замести в прогонването на демоните поради здравословните му усложнения. Биографията му на твърд човек не оставяше никакво съмнение. Бе изпратил на клада единайсет еретици, евреи и мохамедани, но репутацията му се дължеше преди всичко на многобройните души, които бе успял да изтръгне от най-лукавите демони на Андалусия. Имаше изтънчен вкус и маниери и мекото произношение на населението от Канарските острови. Беше роден тук, син на кралски прокуратор, който се оженил за робинята си квартеронка, и бе прекарал послушничеството си в местната семинария, след като се доказала чистота на произхода му с четири поколения бели предци. С добрите си оценки заслужил докторат в Севиля, където живял и проповядвал до петдесетгодишна възраст. След като се върнал в родината си, поискал най-бедната енория, запалил се по африканските религии и езици и заживял като поредния роб сред робите. Никой не изглеждаше по-подходящ от него да се разбере със Сиерва Мария и да се изправи с по-голямо основание срещу нейните демони.
Сиерва Мария го разпозна мигом като спасителен ангел-вестител и не сбърка. В нейно присъствие разнищи доводите в протоколите и доказа на абатисата, че никой от тях не е решаващ. Показа й, че демоните в Америка са същите като в Европа, но наименованието и поведението им са различни. Обясни й четирите практически правила за разпознаване на демоничната обсебеност и я накара да разбере колко е лесно за демона да ги използва, за да се смята обратното. На сбогуване със Сиерва Мария гальовно я щипна по бузата.
„Спи спокойно“, й каза. „И с по-страшни врагове съм се сблъсквал.“
Абатисата бе толкова добре разположена, че го покани на прочутия благоуханен шоколад на кларисите, с анасоновите бисквитки и сладкарските чудеса, запазени за избраниците. Докато го пиеха в личната й столова, той даде указанията си за следващите стъпки. Абатисата ги прие с удоволствие.
„Нямам никакъв интерес тази клетница да е добре или зле“, каза. „Само моля Бога тя да напусне колкото се може по-скоро този манастир.“
Отецът й обеща, че ще положи цялото си старание това да стане въпрос на дни, а дано и на часове. Докато се сбогуваха в приемната, и двамата доволни, нито единият, нито другият можеше да си представи, че никога повече няма да се видят.
Така стана. Отец Акино, както го наричаха неговите енориаши, се отправи към своята черква, тъй като от доста време се молеше малко и го възмездяваше пред Бог, съживявайки всеки ден страданието на своите носталгии. Спря се при пазара, оглушен от виковете на какви ли не търговци, докато почака слънцето да се сниши, за да прекоси блатото на пристанището. Купи най-евтините сладки и отрязък от лотарията за бедни с непоправимата надежда да спечели, за да възстанови занемарения си храм. Задържа се половин час на приказка при черните матрони, които седяха като величествени идоли пред евтините занаятчийски дреболии, изложени на земята върху ютени рогозки. Към пет прекоси подвижния мост на Хетсемани, където току-що бяха окачили трупа на дебело и зловещо куче, за да се знае, че е умряло от бяс. Въздухът ухаеше на рози, а небето бе най-ведрото на света.
Кварталът на робите, на самия край на лимана, беше покъртително беден. В глинените колиби с покриви от палма хората живееха с лешоядите и прасетата, а децата пиеха вода от заблатените улици. Но това беше най-веселият квартал, с ярки цветове и лъчезарни гласове, и особено на свечеряване, когато изкарваха столовете насред улицата, за да се насладят на прохладата. Енорийският свещеник раздаде сладките на децата от лимана и си остави три за вечеря.
Храмът беше колиба от баареке31 и с покрив от горчива палма с дървен кръст на върха. Имаше пейки от дебели дъски, един-единствен олтар с един-единствен светец и дървен амвон, от който енорийският свещеник проповядваше всяка неделя на африкански езици. Свещеническата къща представляваше продължение на черквата зад главния олтар, където енорийският свещеник живееше при най-бедни условия в стая с походно легло и недодялан стол. В дъното имаше каменисто дворче с навес от лозница с презрели гроздове и трънена ограда, която го делеше от лимана. Единствената вода за пиене беше от хоросанов резервоар в един ъгъл на двора.