Стар клисар и момиче сираче на четиринайсет години, и двамата покръстени в християнството мандинги, бяха помощниците в църквата и къщата, но след службата те не бяха необходими. Преди да затвори вратата, енорийският свещеник изяде трите сладки с чаша вода и се сбогува със седящите на улицата съседи с обичайното си пожелание на кастилски:
„Лека и свята нощ да ви даде Бог на всички.“
В четири сутринта клисарят, който живееше на една пряка от черквата, удари първите камбани за единствената литургия. Преди пет, като видя, че отецът се бави, отиде да го потърси в стаята му. Нямаше го. Не го намери и в двора. Продължи да търси в махалата, защото понякога той отиваше много рано на разговори в съседните дворове. Не го намери. На неколцината явили си енориаши каза, че няма да има служба, защото не могат да намерят свещеника. В осем, когато слънцето вече напичаше, прислужващото момиче отиде да извади вода от кладенеца и там видя отец Акино да се поклаща по гръб във водата с дългите гащи, които си слагаше за спане. Това бе тъжна и много жалена смърт, и загадка, която никога не се разкри и която абатисата провъзгласи като окончателно доказателство за омразата на демона към нейния манастир.
Новината не стигна до килията на Сиерва Мария, която седеше и чакаше отец Акино с наивна надежда. Не можа да обясни на Кайетано кой е, но му предаде благодарността си за връщането на огърлиците и обещанието да я освободи. Дотогава и двамата си мислеха, че любовта им е достатъчна, за да са щастливи. Тъкмо Сиерва Мария, излъгана от отец Акино, си даде сметка, че свободата зависи единствено от тях самите. Една сутрин на зазоряване, след дълги часове целувки, помоли Делаура да не си отива. Той го прие лекомислено и се сбогува с още една целувка. Тя скочи от леглото и застана пред вратата с разперени ръце.
„Или оставате, или идвам и аз.“
Бе казала веднъж на Кайетано, че й се иска да избяга с него в Сан Басилио де Паленке, селце на избягали роби, на дванайсет левги оттам, където несъмнено щяла да бъде посрещната като кралица. На Кайетано хрумването му се стори като просветление свише, но не го свърза с бягството. Вярваше повече в законния ред. Маркизът да прибере дъщеря си с неоспоримото доказателство, че не е обсебена, а той да получи прошката и разрешението на своя епископ да се присъедини към някоя светска общност, в която браковете на духовници или на монахини са толкова чести, че не предизвикват ничие възмущение. Така че, когато Сиерва Мария го постави на кръстопътя да остане или да я отведе, Делаура се опита да я отклони за пореден път. Тя увисна на врата му и го заплаши, че ще вика. Съмваше се. Уплашен, Делаура успя да се освободи, като рязко я избута и избяга точно в мига, когато започваше утринната служба.
Реакцията на Сиерва Мария беше жестока. Заради съвсем дребно спречкване издра лицето на надзирателката, залости се и заплаши, че ще подпали килията и ще изгори в нея, ако не я пуснат да си отиде. Надзирателката, извън себе си заради окървавеното лице, й изкрещя:
„Посмей, изчадие велзевулско.“
Като единствен отговор Сиерва Мария подпали дюшека с кандилото на Пресветия. Намесата на Мартина с нейните успокояващи похвати предотврати трагедията. Във всеки случай, в отчета си за този ден надзирателката поиска момичето да бъде преместено в по-добре охранявана килия в павилиона на схимата.
Трескавото безпокойство на Сиерва Мария накара Кайетано да потърси незабавен изход, различен от бягството. На два пъти се опита да се види с маркиза, но и при двата бе спрян от мастифите, които завари отвързани и пуснати на воля в безстопанствената къща. Истината беше, че маркизът нямаше вече да се върне там. Сломен от безкрайните си страхове, се бе опитал да намери убежище при Дулсе Оливия, но тя не го приюти. Викаше я с всички средства, откакто го налегна самотата, но получаваше само присмехулни отговори в книжни птичета. Изведнъж се появи, без да я викат и без да съобщи за себе си. Бе помела и оправила кухнята, безполезна поради липса на употреба, и тенджерата къкреше на весел огън върху печката. Беше облечена празнично, с волани от органдин, лъсната с модни помади и балсами, и единственото налудничаво в нея бе една широкопола шапка с парцалени риби и птици.
„Благодаря ти, че дойде“, каза маркизът. „Чувствах се много самотен.“ И завърши с жалба:
„Загубих Сиерва.“
„Ти си виновен“, каза тя, без да му обръща внимание. „Направи всичко, за да се загуби.“