„Застрашени сме от бясна напаст“, каза Сагунта, „а аз съм единствената, която държи ключовете на свети Хуберт, покровител на ловците и изцелител на побеснелите.“
„Не виждам причини за напаст“, каза маркизът. „Няма известия за комети, нито за слънчеви затъмнения, доколкото ми е известно, нито имаме такива големи прегрешения, че Господ да се занимава с нас.“
Сагунта му съобщи, че през март ще има пълно слънчево затъмнение, и му даде изчерпателни сведения за ухапаните в първата неделя на декември. Двама изчезнали, несъмнено скрити от близките си, за да се опитат да им направят магия, а един трети умрял от бяс на втората седмица. Имало един четвърти, който не бил ухапан, а едва опръскан с лигите на същото куче, и вече агонизирал в болницата „Божия любов“. Началникът на полицията наредил да отровят стотина безстопанствени кучета от началото на месеца досега. До седмица нямало да остане нито едно живо по улиците.
„Във всеки случай не разбирам какво общо имам аз с това“, каза маркизът. „И още повече в такъв необичаен час.“
„Вашата дъщеря е била първата ухапана“, каза Сагунта.
Маркизът й каза с голяма убеденост:
„Ако беше така, аз щях да съм първият, който да го е научил.“
Мислеше, че момичето се чувства добре, и му се струваше невъзможно да му се е случило нещо толкова сериозно, без той да го научи. Така че сметна посещението за приключено и отиде да си довърши сиестата.
Все пак този следобед потърси Сиерва Мария в двора на прислугата. Тя помагаше в одирането на зайци, с боядисано в черно лице, боса, и с пъстър тюрбан като на робините. Попита я вярно ли е, че я е ухапало куче, и тя без никакво колебание му отвърна, че не. Но тази вечер Бернарда му го потвърди. Объркан, маркизът попита:
„Защо тогава Сиерва го отрича?“
„Защото е невъзможно да каже истина, та ако ще и по погрешка“, каза Бернарда.
„Тогава трябва да се действа“, каза маркизът, „защото кучето е било бясно.“
„Напротив“, каза Бернарда, „по-скоро кучето е трябвало да умре, защото е ухапало нея. Това беше през декември, а тя, нахалницата му с нахалница, е като цвете.“
Двамата продължиха да надават ухо на все по-разрастващите се слухове за сериозността на заразата и дори пряко волята си се видяха принудени да разговарят отново по общи въпроси, както във времената, когато се мразеха по-малко. За него беше ясно. Винаги бе вярвал, че обича дъщеря си, но страхът от беса го принуждаваше да си признае, че се самозалъгва за удобство. Бернарда, напротив, дори не се запита, защото ясно съзнаваше, че не я обича, нито е обичана от нея, и двете неща й изглеждаха справедливи. Много от омразата, която двамата изпитваха към момичето, се дължеше на това, което то имаше от единия и от другия. Но Бернарда беше готова да изиграе фарса със сълзите и да спазва траур на скърбяща майка, за да запази честта си, при условие, че смъртта на момичето бъде по достойна причина.
„Все едно каква“, уточни, „стига да не е някаква кучешка болест.“
В този миг маркизът разбра, като просветление свише, кой е смисълът на живота му.
„Момичето няма да умре“, каза, изпълнен с решимост. „Но ако трябва да умре, ще бъде от каквото Бог разпореди.“
Във вторник отиде в болницата „Божия любов“, на хълма Сан Ласаро, за да види болния от бяс, за когото му разказа Сагунта. Не си даде сметка, че каляската му в погребален креп щеше да се възприеме като пореден знак за назряващите беди, тъй като от много години не излизаше от къщи, освен по значителни поводи, а от още толкова много години нямаше по-значителни поводи от злощастните.
Градът бе потънал във вцепенението си от векове, но се намери кой да зърне безцветното лице, бягащите очи на неуверения благородник в траурни тафти, чиято каляска напусна укрепената част и се насочи през полето към хълма Сан Ласаро. В болницата, налягали по тухлените подове, прокажените го видяха да влиза с бавните си крачки на мъртвец и му препречиха пътя да изпросят малко милостиня. В павилиона за буйни луди, завързан за един стълб, видя побеснелия.
Беше стар мулат с бяла като памук коса и брада. Половината му тяло вече бе парализирано, но бесът беше влял толкова сила в другата половина, че се бе наложило да го завържат, за да не се разбие на парчета в стените. Разказът му не оставяше съмнение, че го е ухапало същото пепеляво куче с бялата звезда, което ухапа и Сиерва Мария. Но всъщност го беше олигавило, макар и не върху здрава кожа, а върху хронична рана, която имал на прасеца. Това уточнение не се оказа достатъчно да успокои маркиза, който напусна болницата ужасен от гледката на умиращия и без искрица надежда за Сиерва Мария.