Выбрать главу

Вечерята беше ахиако32 по креолски с три вида месо и най-отбрания зеленчук от градината. Дулсе Оливия го поднесе с достолепие на истинска господарка, което много отиваше на премяната й. Свирепите кучета вървяха след нея, изплезили езици, умилкваха се в краката й, а тя ги възпираше с шепот на годеница. Седна на масата срещу маркиза, както можеха да са седели, когато бяха млади и не се страхуваха от любовта, и започнаха да се хранят мълчаливо, без да се поглеждат, потяха се обилно и ядяха супата с безразличие на стара семейна двойка. След първото блюдо Дулсе Оливия спря за малко, за да въздъхне, и осъзна на колко години са.

„Така щяхме да бъдем“, каза.

Маркизът се зарази от нейната суровост. Видя я дебела и остаряла, с два зъба по-малко и с посърнали очи. Така щяха да са били, навярно, ако той бе имал смелостта да се опълчи на баща си.

„Така изглеждаш, когато си на себе си“, й каза.

„Винаги съм била“, каза тя. „Ти беше този, който никога не ме видя такава, каквато съм.“

„Аз те откроих сред многото, когато всички бяха млади и хубави и беше трудно да се различи най-добрата“, каза той.

„Аз сама се откроих за теб“, каза тя. „Не ти. Винаги си бил като сега: един беден нещастник.“

„Обиждаш ме в собствения ми дом“, каза той.

Неизбежността на кавгата въодушеви Дулсе Оливия. „Той е толкова мой, колкото и твой“, каза. „Колкото е мое и момичето, макар че го е родила една кучка.“ И без да му даде време за отговор, завърши:

„А най-лошото са лошите ръце, в които я остави.“

„В ръцете на Бог“, каза той.

Дулсе Оливия извика разярена:

„В ръцете на сина на епископа, който я направи курва и й наду корема.“

„Ако си ухапеш езика, ще се отровиш!“, извика маркизът възмутен.

„Сагунта преувеличава, но не лъже“, каза Дулсе Оливия. „И не се опитвай да ме унижаваш, защото вече съм ти останала само аз, да ти напудря лицето, когато умреш.“

Това беше вечният край. Сълзите й се зарониха в чинията като едри капки супа. Кучетата бяха заспали, но ги събуди ожесточеността на свадата и вдигнаха тревожно глави, и изръмжаха гърлено. Маркизът усети, че не му достига въздух.

„Нали виждаш“, викна побеснял, „ето така щяхме да бъдем.“

Тя стана, без да си дояде. Вдигна масата, изми чиниите и купите с глуха ярост и с миенето ги чупеше една по една в мивката. Той я остави да плаче, докато изсипа парчетата от сервиза като лавина от градушка в сандъка за боклук. Отиде си, без да се сбогува. Маркизът никога не разбра, нито някой друг разбра в кой момент Дулсе Оливия бе престанала да бъде тя и продължаваше да бъде само привидение в нощите на дома.

Слухът, че Кайетано Делаура е син на епископа, замести най-стария, че са любовници още от Саламанка. Версията на Дулсе Оливия, потвърдена и покварена от Сагунта, гласеше действително, че Сиерва Мария е била отвлечена в манастира, за да задоволява сатанинската похот на Кайетано Делаура, и че е заченала момче с две глави. Оргиите им, разправяше Сагунта, заразили цялата общност на кларисите.

Маркизът никога не се възстанови. Лутайки се пипнешком в тресавището на паметта, потърси убежище от ужаса и намери само спомена за Бернарда, извисен от самотата. Опита се да го прогони с нещата, които най-много мразеше у нея, зловонните й газове, отблъскващите й груби отговори, мазолестите й кокалчета, и колкото повече искаше да я принизи, толкова повече я идеализираха спомените му. Смазан от съжалението, й изпрати опипващи почвата послания в мелницата за захарна тръстика в Маатес, където смяташе, че се намира, откакто си отиде, и наистина беше там. Изпрати й повод да забрави омразата му и да се върне вкъщи, за да имат и двамата поне с кого да умрат. Поради липсата на отговор отиде да я търси.

Наложи му се да се преплува срещу течението притоците на паметта. Имението, най-доброто някога във вицекралството, бе сведено до нищо. Беше невъзможно да откриеш пътя сред буренаците. От фабриката стояха само развалините, разядените от ръжда машини, скелетите на двата последни вола, все още впрегнати в рамото на мелницата. Кладенецът на въздишките бе единственото нещо, което изглеждаше живо под сянката на кратуните. Преди да различи къщата сред вкаменения буренак на захарната плантация, маркизът долови аромата на Бернардините сапуни, който накрая се бе превърнал в естествения й мирис, и осъзна колко е нетърпелив да я види. На верандата под колонадата пред входа седеше на люлеещ се стол и ядеше какао с поглед, вперен в хоризонта, там беше. Носеше памучна розова туника и косата й все още беше влажна от скорошната баня в кладенеца на въздишките.

вернуться

32

Ахиако — традиционна колумбийска гъста картофена супа с месо, парчета царевица и подправки. — Б.пр.