Кир Буличов
За любовта към безсловесните същества
През онова юнско утро без никаква причина Удалов се събуди рано. Настроението му беше добро, чувствуваше се бодър.
Удалов се протегна и тръгна към прозореца да види какво е времето.
Времето беше слънчево, безоблачно, предразполагащо за работа.
След като обгърна с поглед небето, той погледна надолу, към двора.
Насред двора до разцъфналия люляк стоеше не много едър хипопотам. Той ритмично разтваряше розовата си уста и пасеше от цъфналия храст.
— Ей — тихо извика Удалов, за да не събуди домашните си. — Бива ли така!
Люлякът уж беше кичест и голям, но за хипопотама бе колкото за единия му зъб.
Животното не чуваше Удалов, затова Корнелий Иванович изскочи по пижама от стаята, затича надолу по стълбите и едва пред входната врата, в коридора, се спря. Опомни се: „Ама какво правя аз? Тичам навън по пижама, сякаш наистина в двора има хипопотам. Само ако отвориш уста да кажеш такова нещо на някого, веднага ще те откарат, където трябва. Че кога в нашия двор е имало хипопотам!“
Удалов стоеше пред вратата и просто не се решаваше да предприеме нещо. Трябваше или да отвори вратата и да се увери, че очите не го лъжат, или да се върне обратно горе и да си измие зъбите и лицето.
Точно в тази нерешителна поза го завари Александър Грубин, съседът от първия етаж, който беше чул тропот по стълбите и реши да провери кой излиза толкова рано.
— Какво правиш тук? — запита той.
— Стоя — отвърна Удалов.
— Какво се е случило?
— Че какво трябва да се случи?
— Но ти тичаше.
— Къде?
— Долу на двора. Има ли нещо там?
Удалов за малко да каже, че в двора има хипопотам, но се сдържа.
— Нищо няма — отвърна той. — Ако не вярваш — погледни.
— Ще погледна, разбира се — каза Грубин и отмести с ръка Удалов от вратата.
Той открехна вратата, а Удалов отстъпи крачка назад и се престори, че нищо не го интересува. Буйните рошави коси на Грубин, осветени от утринното слънце, се поклащаха в отвора на вратата. „Ей сега — рече си Удалов — ще се обърне и ще каже: «Ама то наистина нищо няма.» И аз ще се изсмея.“
— Хипопотам — като се обърна, каза Грубин. — Ами че той ще изяде целия ни люляк. И за проклетия нито пръчка, нищо няма.
— Изгони го с ръка, той е кротък… — Олекна му на душата. По-добре хипопотам, отколкото да се побърка.
Грубин излезе на слънце, Удалов го последва. Грубин тръгна с широки крачки през двора към хипопотама, а Удалов остана до стената.
— Ей! — извика Грубин. — На тебе не ти ли стига тревата в зоологическата?
Хипопотамът бавно обърна глава и затвори уста. От устата му стърчеше лилав цвят от люляка.
Грубин спря на три крачки от хипопотама.
— Хайде де! Върви си, върви си — каза той. Животното не си отиваше.
На втория етаж се отвори прозорец. От него се показа старецът Ложкин.
— Чие е това животно? — запита той.
— Сам е дошъл — каза Удалов. — Искаме да го изпъдим.
— Че така ли се пъдят хипопотами? — запита старецът Ложкин.
— А как?
— Ей сега ще погледна в Брем — отвърна Ложкин и се скри.
— Мамо! — закрещя Максимка, синът на Удалов, който също се беше показал на прозореца. — Мамо, ела да видиш, в двора ни има хипопотам.
— Върви да се измиеш — чу се отвътре гласът на Ксения Удалова. — Къде ли е хукнал толкоз рано Корнелий? И дори не се е облякъл.
— Мамо! — продължи да вика детето. — В нашия двор има хипопотам.
— Сега ще ти дам аз един хипопотам! — Гласът на Ксения се приближаваше към прозореца.
Удалов се притисна до стената. Неудобно му беше, че е по пижама.
— Оле! — извика Ксения с писклив глас.
Хипопотамът се уплаши, отвори уста и люляковото клонче падна на земята.
— Ама той да не е изял. татко? — запита Максимка.
— Корнелий! — развика се Ксения, като се навеждаше до кръста от прозореца и се мъчеше да надзърне в зейналата уста на хипопотама, сякаш се надяваше да види краката на погълнатия Удалов.
— Ксюша — обади се Удалов, като се дръпна от стената, — нали знаеш, че хипопотамите са тревопасни.
— Дръвник! — извика Ксения. — Аз те търся в хипопотама, а ти си тръгнал гол по улицата, така ли? Да не би да пише по него, че е тревопасен? Може пък да те сметне за трева? Я какъв тумбак е надул? Грубин, изпъди го от двора. Децата ей сега ще тръгнат за училище.
— Чакайте — намеси се старецът Ложкин, който се показа на прозореца с кафявия том на Брем в ръце, — хипопотамите са напълно безопасни, ако не ги закачаш. Освен това този е съвсем млад екземпляр, може да се каже юноша. Грубин, я го премери колко е дълъг.
— Че с какво ще го премеря?
— С ръце — каза Ложкин.