— Хич не ща да го пипам. Нали е диво животно.
— Че откъде ще дойде в нашия двор диво животно? — запита Ложкин. — Грубин, ти чуваш ли се какво говориш? Да не би да е дошъл пеш от Африка, а?
— Не знам.
— Ето какво — от цирка ще да е. Гледал съм по телевизията циркова програма с хипопотами.
— Вярно — додаде старицата Ложкина. — Използват ги наместо слона, само дето са по-малки и по-икономични. А ти, Грубин, върви да си обуеш панталоните. Я се виж, излязъл си на обществено място по гащета. Това се отнася и за теб, Корнелий Иванович.
— Ами че на двора има хипопотам! — каза Удалов и тръгна послушно да се прибира. След него и Грубин. А през това време хипопотамът, усетил, че са го забравили, пак се зае с люляка.
Когато след десетина минути Удалов се върна на двора, край хипопотама стояха Ложкин и Васил Василич, а също и гражданката Гаврилова. Чудеха се какво да правят. В ръката си Васил Василич държеше дълга пръчка и почукваше хипопотама по муцуната, за да опази люляка.
— Още ли е тук? — запита Удалов.
— Че къде да иде?
Ложкин застана откъм гърба на хипопотама и го сравни с картинката в Брем.
— Та, казваш, участвувал в програмата на цирка? — запита Васил Василич Ложкин. — Значи, е дресиран и може да му се заповядва?
— Ами че опитай.
— Легни! — заповяда на хипопотама Васил Василич. Животното протегна муцуна към люляка и трябваше пак лекичко да го чукне с пръчката по ноздрите.
— И къде ли е отседнал сега неговият цирк? — запита Удалов.
— Където и да е, но не и в нашия град — каза върналият се Грубин. — Това го знам със сигурност. Вече месец откак циркът е закрит.
— А ние нямаме и железопътна линия, така че не е изскочил от вагона — каза Удалов.
— Ей, мъже, кога най-сетне ще го изгоните от двора? — извика отгоре Ксения Удалова. — Или може би чакате аз да тичам да доведа милиция?
— От зоологическата е — каза Гаврилова. — Сигурна съм.
— Най-близката зоологическа градина е на триста километра оттук. И пътят минава все през гора — възрази Грубин.
Удалов взе пръчката от Васил Василич и заръчка в хълбока хипопотама, но не много енергично, а предпазливо. За първи път му се случваше да пъди от двора хипопотам, но иначе гневът на Ксения можеше да стане ужасен.
Хипопотамът не искаше да излиза и гледаше да избегне пръчката. Никой не помагаше на Удалов, не им се искаше.
— Търпението ми се изчерпа! — закани се от прозореца Ксения.
Хипопотамът гледаше Удалов. От малките му очички капеха едри сълзи.
— Чакай, Корнелий — каза Васил Василич. — Ти го удряш с пръчката по муцуната като крава. Не е хубаво тъй.
— Далеч от родина, от близки — рече старицата Ложкина. — Самотна животинка и какво ще прави в гората?
— Дайте път — чу се детски глас. През скупчилата се група наематели мина Максимка, синът на Удалов. Той притискаше към гърдите си дълго бяло хлебче. Когато стигна до баща си, Максимка се спря и погледна Корнелий в очите. Удалов безмълвно наведе глава.
Максимка с двете си ръце подаде на хипопотама хлебчето и животното след известно колебание, сякаш не можеше веднага да повярва в човешката доброта, отвори устата си точно толкова, колкото да поеме хляба.
После Максимка извади от джоба на ученическата си куртка чиста носна кърпа и избърса сълзите на хипопотама. Удалов се покашля гръмко и каза на съседите:
— Моят син.
Атмосферата на всеобщо умиление беше нарушена от пронизителния вик на Ксения, застанала на вратата с метлата в ръце.
— Стига вече! Детето седи в къщи и не смее да си покаже носа навън, за да не го разкъсат африканските гадини, а вие се подигравате. Я се дръпнете, мъже!
Мъжете се отдръпнаха. Хипопотамът се беше свил. Пред погледа на майката се показа нейният син, който вместо послушно да се крие в къщи, милваше по муцуната африканската гадина. Никой не се засмя на тази няма сцена. Ксения пораздвижи метлата, сякаш се канеше да помете двора, после успя да се овладее и каза с хриплив глас:
— Максимка, веднага да си измиеш ръцете. Кой знае къде се е въргаляла тази свиня, докато се домъкне до нашия двор.
Привечер почистиха от разните вехтории бараката в ъгъла на двора. По-рано Петросян държеше там мотоциклета си, но след като си замина от Гусляр, взеха да слагат в бараката ненужни неща, които им беше жал да изхвърлят.
В едно старо корито наляха вода, а в детската ваничка събраха храна — на едни им беше останала супа, на други зеленчуци. Вратата на бараката оставиха отворена, за да не му бъде скучно на хипопотама, а Грубин пък донесе едно старо одеяло.
До вечерта половината град знаеше, че на номер шестнадесети на „Пушкинска“ е намерен хипопотам, не се знае на кого принадлежи, не хапе, яде хранителни отпадъци. Хора от други улици носеха храна и искаха да видят хипопотама. Ложкин беше нещо като екскурзовод, като пенсионер бе по-свободен от другите. Но на никого не позволяваше да пипне с ръка хипопотама.