Удалов си легна с известна тревога и безпокойство, дълго се въртя и въздиша. Сутринта стана отпаднал, сърдит, сети се, че е негов ред да чисти бараката на хипопотама. Взе от коридора кофата за смет и метлата и тръгна през двора към животното.
— Да пукнеш дано — рече той, влизайки в топлата, вмирисана на животински тор барака.
Очакваше да чуе познатото пръхтене, но бараката беше празна.
Удалов веднага надникна в двора — дали вратата не е отворена? Само това оставаше — хипопотамът да е изскочил на улицата и да е тръгнал сам да се къпе. Току виж, го сгазила някоя кола.
Но вратата бе затворена — през нощта я заключваха.
— Ей, дебелак — извика Удалов. — Къде си се скрил? В отговор нищо не се чу.
Тревожно чувство се надигна в гърдите на Удалов. Върху обърнатото корито на пода имаше бележка. Той я взе. На бележката с едри печатни букви пишеше:
„Скъпи приятели!
Извинете ме, че поради незнание на езика не можах да се разбера с вас и своевременно да ви благодаря за грижите, които положихте за мен, безсловесното животно, за онази чисто човешка топлота, с която ме обкръжихте в този скромен дом. Колко е приятно да чувствуваш, че въпреки голямата разлика във формата на тялото и в габаритите вие не се поскъпихте да разделите с мен и покрив, и великолепна храна и с това дадохте прекрасен пример за приятелство в Галактиката! Аз не можах да разбера нито дума от разговорите ви в мое присъствие, но приятелските интонации ме убедиха, че в нашата Галактика едва ли има по-добри и по-сърдечни същества от вас. Благодарен съм на съдбата, че реши моят разузнавателен кораб да претърпи катастрофа точно над вашия дом! Сега дойдоха да ме вземат приятели, те преведоха скромната ми благодарност на вашия език и аз бързам да се присъединя към тях, но не за дълго. Щом им обясня положението, вярвам, че те незабавно ще ви дойдат на гости, защото едва ли бих могъл по друг начин да им докажа, че най-добрите и мили хора в Галактиката живеят именно на улица «Пушкинска» №16.
Искрено ваш:
Тримбукаунл-пру
До скоро виждане.“
— Ама че работа — каза Удалов, след като прочете бележката. — Много добре, че хипопотамът нищо не е разбрал. Ние го мислехме за глупак. А за всеки космически гост това е неприятно.
Трябваше да събуди съседите си, да им разкаже всичко и заедно да се порадват.
Удалов изскочи на двора. Слънцето вече беше изгряло.
В двора влизаше голямо стадо хипопотами. Големи и малки хипопотами се блъскаха по-скоро да стигнат до Удалов и да се порадват на представителя на най-добрите хора в Галактиката.
— Чакайте! — извика Удалов, вдигнал ръце. — Ще ме стъпчете.
Две малки хипопотамчета се бяха устремили вече към люляка и бързо започнаха да го пасат, а един грамаден хипопотам със сини очила веднага прекърши брезичката и я захрупа като тревичка. Останалите заприщиха двора и чакаха да ги нагостят.
Удалов усети, че губи съзнание…
И се събуди.
Слънцето грееше. Утрото беше настъпило. Навън бе тихо.
Сън. Всичко беше сън. Ама работа. Днес какво имаше да прави? Аха, негов ред беше да чисти бараката на хипопотама.
Удалов слезе долу, взе кофата за смет и метлата и тръгна през двора към бараката.
Хипопотамът още спеше. Лежеше на единия си хълбок и хъркаше силно.
Удалов се залови да събира изпражненията и си мислеше, че днес сигурно ще остане без закуска. Трябваше, преди да иде на работа, да се отбие в редакцията на вестника да вземе бележка, че в двора им наистина живее хипопотам, а не плод на колективна халюцинация. А Ложкин ще трябва веднага да се приготви да замине за зоологическата. Скучно му е на животното само, пък и всички те от блока няма да могат да изтърпят подобен гост.
Хипопотамът изхлипа насън и се обърна на другия си хълбок.
Удалов замря с метлата в ръце.
Тревожна мисъл го осени.
Ще го закараме ние в зоологическата, ама ако после долетят другарите му?
Какво ще им кажем? Че сме предали космонавта в менажерия, затворили са го в клетка за развлечение на децата?
И какво ли ще ни отговорят те?