Когато Канди се обади, и двамата подскочиха, сякаш ги бяха хванали да вършат нещо нередно.
— Знаеш ли къде е тая ферма? — попита Канди. Джордж тутакси настръхна.
— И да знам, тебе какво те засяга? — каза той.
— На мен не ми трябва да я знам къде е. Където ще да е.
— Право казваш — рече Джордж. — И сто години да я търсиш, не можеш я намери.
— Колко искат за тая фермица? — попита Канди възбуден.
Джордж го изгледа подозрително.
— Ами... аз мога да я взема за шестстотин долара. Старците, дето я имат, са загазили здравата, а на бабичката и операция трябва да се прави... Но... какво те засяга тебе това? Ние нямаме нищо общо с теб.
— За къде съм аз вече с тая отрязана ръка — каза Канди.
— Загубих я тука, на фермата. Затова ме и направиха метач. Дадоха ми двеста и петдесет долара зарад ръката. Имам и други петдесет в банката. Това прави триста, а на края на месеца ще получа още пет-десет. Знаете ли кво?... — Той се наведе нетърпеливо напред. — Кво ще речете, ако дойда с вас? Внасям триста и петдесет. Мене вече не ме бива много, ама все ще мога да готвя, да гледам кокошките, да попрекопавам градината. Кво ще кажете, а?
Джордж притвори очи.
— Трябва да помисля. Ние искахме да си бъдем само двама...
— Ще направя завещание — прекъсна го Канди — и ще ви оставя моя дял, ако хвърля топа. Нямам ни роднини, ни дявол. Вие посбрали ли сте нещичко, момчета? Мисля си дали да не я купим веднага. Джордж плю презрително на пода.
— Имаме някакви си десет долара. — После добави замислен: — Виж, ако с Лени работим един месец и не харчим нищо, ще имаме сто долара. С твоите това прави четиристотин и петдесет. Главата си режа, че като им дадем толкова пари на ръка, старците ще се съгласят. После ти и Лени може да започнете работа на фермата, а аз ще работя чуждо, докато изплатим остатъка. И вие може да изкарате нещо от яйца и тям подобни.
И тримата млъкнаха. Гледаха се като замаяни. Ето че се сбъдваше това, което досега бе само мечта.
— Исусе Христе!- възкликна почтително Джордж. —
Главата си режа, че ще я вземем! — В очите му грееше възторг. — Главата си режа! — повтори той тихичко. Канди седна на края на леглото и почеса възбудено отрязаната си ръка.
— Бедата се случи преди четири години — каза той. — Скоро ще ме изритат. Не ме ли бива вече и за метене, ще ми дадат пътя. Мисля си, че ако ви дам парите, все ще ме оставите да чопля градината, дори когато и за това вече няма да ме бива. И съдовете ще мия, и някоя друга работица ще свършвам. Важното е, че ще си имаме ферма и аз ще мога да работя в нашата си ферма... Видяхте ли какво направиха с кучето ми? — додаде той с нещастен вид, — Нито за себе си е полезно, казват, нито за хората. Ех, като ме изритат оттука, дано се намери някой и на мен да види сметката. Ама де го такъв човек? И тогава няма де да ида, няма де да хвана работа. А то... дорде решите да напуснете, аз ще съм събрал още трийсет долара...
Джордж се изправи.
— Ще я оправим — каза той. — Ще подредим тая стара ферма и ще идем да живеем там.
После пак седна. И тримата мълчаха в благоговение пред тази приказна картина, мислите и на тримата бяха устремени в бъдещето, когато това красиво видение щеше да стане действителност.
Джордж продължи замечтано:
— Да речем, че в града стане панаир или дойде цирк, или се играе мач, или каквото и да било... Старият Канди кимаше одобрително.
— Вдигаме се и отиваме — доизказа мисълта си Джордж. — Никого няма да питаме. Просто казваме, че отиваме и отиваме. Само издояваме кравата, хвърляме храна на кокошките и отиваме.
— И даваме трева на зайците — намеси се Лени. — Виж, колкото до зайците — няма да пропусна да ги нахраня. Кога ще стане това, Джордж?
— След един месец. Точно след един месец. Знаете ли какво съм решил? Сядам и написвам писмо на старците с фермата. А Канди ще им изпрати сто долара, та да е сигурна работата,
— Разбира се — съгласи се Канди. — Ами има ли там хубава печка?
— Има, хем екстра печка, гори и дърва, и въглища.
— Аз ще си взема и кутрето — каза Лени. — Там ще му хареса, сто на сто.
Отвън се зачуха гласове. Джордж каза бързо:
— Никому не казвайте за това! Нека си остане между нас тримата, че рекат ли да ни изхвърлят, не можем събра пари. Ще има да товарим ечемик цял живот.., докато един ден ни духнат под опашката.
Усмихнати доволно, Лени и Канди кимнаха.
— Никому няма да казвам — рече на себе си Лени.
— Джордж?
— Какво има, Канди?
— Знаеш ли, сам трябваше да застрелям кучето си-Не биваше да оставям тая работа на друг човек.