— Хайде, мърдай! — рече той. — Карлсън ще те заведе на доктор. — После помогна на Кърли да излезе.
Шумът от колелетата замря. След малко Слим се върна. Той погледна Лени, който все още стоеше свит страхливо до стената.
— Я да ти видя ръцете — каза Слим. Лени протегна ръце.
— Велики боже! — възкликна Слим. — Дано някога не се нахвърли срещу мен!
— Лени просто се беше уплашил — заобяснява Джордж. — Не знаеше какво да направи. Нали ти казах, че човек не трябва да се захваща с него? Не, май че на Канди казах.
Канди кимна сериозен.
— Точно така — рече той. — Отзарана, когато Кърли се заяде с приятеля ти, ти каза: „По-добре да не се заяжда с Лени, да не му се случи нещо.“ Точно тъй каза.
Джордж се обърна към Лени:
— Ти не си виновен. Успокой се, няма защо да се плашиш. Слушай какво ти думам. Я по-добре иди в умивалнята да се измиеш, че приличаш на дявол.
Разкървавената устна на Лени се усмихна.
— Не исках да създавам главоболия — каза той и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, се обърна: — Джордж?
— Какво искаш?
— Ще ми дадеш ли да гледам зайците, Джордж?
— Разбира се. Не си сторил нищо нередно.
— Не исках да правя бели, Джордж.
— Добре де, хайде сега, пръждосвай се в умивалнята!
ГЛАВА 4
Негърът Крукс, конярят, спеше в сарачницата — малка стая, лепната за обора. От едната страна на стаичката имаше квадратен прозорец, а от другата — тясна дъсчена врата, която водеше в обора. Леглото на Крукс представляваше дълъг плитък сандък, напълнен със слама и покрит с одеяла. До прозореца имаше закачалки, по които висяха покъсани хамути, оставени за поправка, и нови кожени ремъчки. Под самия прозорец стоеше масичка с инструменти — извити ножове и игли, кълбета ленени конци, малка ръчна замба. На закачалки висяха и поводи, един разпран хамут, чийто пълнеж се подаваше тук-там, тегличен синджир със скъсана предпазна кожа. И Крукс имаше над леглото си сандък от ябълки, на който бяха наредени шишета с лекарства — както за самия него, така и за конете. Тук бяха сложени и кутии със смазка за седла, както и една омацана кутия с катран, от която се подаваше дръжката на четка. По пода се виждаха пръснати разни лични принадлежности. Тъй като живееше сам, Крукс можеше да си позволи да оставя нещата си неприбрани; а тъй като беше коняр, имаше по-постоянна работа от другите работници и бе насъбрал повече лични вещи, отколкото би могъл да мъкне на осакатения си гръб.
Крукс разполагаше с няколко чифта обувки, чифт гумени ботуши, голям будилник и едноцевна ловна пушка. Освен това имаше и книги: покъсан речник, оръфан екземпляр от гражданския кодекс на Калифорния за 1905 година, изпомачкани списания и няколко омазани томчета. Всичко това беше подредено на специална полица над леглото. На един пирон до нея висяха големи очила със златни рамки.
Стаята беше пометена и чиста, тъй като Крукс бе човек честолюбив и със самочувствие. Той спазваше необходимата дистанция между себе си и другите и искаше и те да я спазват. Гръбнакът му бе осакатен, та ходеше превит наляво. Дълбоко хлътналите му очи издаваха силен блясък. Дълбоки бръчки прорязваха слабото му черно лице, а тънката му присвита уста, по-светла от лицето, носеше печата на страданието.
Беше събота вечер. През отворената врата на стаичката се чуваше как конете в обора шават насам-натам, потрепват копита, хрупат сено и теглят синджирите си. Малката електрическа крушка в стаята на коняря хвърляше слаба жълтеникава светлина.
Крукс седеше на леглото си. Отзад ризата му бе измъкната от панталоните. В едната ръка държеше шише с лекарство, а с другата разтриваше гърба си. Сегиз-тогиз капваше по няколко капки от лекарството в розовата си шепа, бръкваше под ризата и пак разтриваше. По едно време притисна с ръка гърба си и потрепера.
Лени се беше приближил безшумно и сега стоеше на прага, изпълнил с едрата си фигура едва ли не цялата рамка на вратата. Отначало Крукс не го забеляза, но когато вдигна очи и го видя, той се наежи и намръщи.
Лени се усмихваше безпомощно, опитвайки се да завърже приятелство.
— Нямаш право да влизаш в стаята ми! — каза остро Крукс. — Това тук е-моята стая. Никой няма право да влиза тука.
Лени преглътна и се усмихна угоднически.
— Нищо лошо не правя — каза той. — Дойдох само да погледна кученцето си и видях, че при тебе свети.
— Та нямам ли право да светя? Хайде сега, махай се от стаята ми. Мене не ме искат в спалното помещение, и аз не искам да влизат тук.
— Защо не те искат? — попита Лени.
— Защото съм черен. Те си играят карти там, а аз не мога да играя, защото съм черен. Казват, че мириша. Аз пък ще ти кажа, че и вие ми миришете.