— Слим ли?
— Да. Един голям, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна рязко, но преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа продължително. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:
— Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да говоря! Насмалко не изпуснахме работата.
Лени се бе вторачил отчаяно в ръцете си.
— Забравих, Джордж.
— Забрави я! Ти все забравяш, пък после аз трябва да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрекъснато ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най-после да държиш затворена мръсната си уста.
Джордж млъкна мрачен.
— Джордж?
— Какво искаш?
— Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?
— Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!
— Джордж, ти каза, че съм ти братовчед.
— Какво като съм ти казал, то беше лъжа. И добре, че не е истина. Ако ми беше роднина, щях да се застрелям.
Той млъкна ненадейно, приближи до отворената врата и погледна навън.
— Ей, ти какво подслушваш тука?
В спалното влезе бавно старецът. В едната си ръка пак държеше метлата. По петите му се мъкнеше едва-едва овчарско куче със сива муцуна и безцветни, ослепели от старост очи. Кучето се дотътри, куцукайки, до ъгъла, легна, заръмжа тихичко и взе да ближе пепелявата си, проскубана козина. Старият метач не свали очи от него, докато то не се намести.
— Какво ще подслушвам — каза той. — Рекох само да постоя на сенчица и да попощя кучето си. Току-що пометох пералнята.
— Не си пъхай носа, дето не трябва! — скастри го Джордж. — Не ги обичам тия работи.
Старецът се почувствува неловко и замести поглед ту към Лени, ту към Джордж.
— Току-що се бях спрял там — заобяснява отново той, — Не съм ви чул какво си говорите. Па и не ме интересува. Работникът във фермата не бива нито да подслушва, нито да задава въпроси.
— Точно така е, не бива — каза Джордж поуспокоен, — особено ако иска да се задържи по-дълго на работа. — Оправданието на стареца му беше допаднало. — Хайде влез и поседни мъничко — додаде той. — Ама и кучето ти е бая старо.
— Старо е. От кутре съм го отгледал. Кога бе по-младо, чудо куче беше! — Той подпря метлата на стената и потри с ръка необръснатата си буза. — Е, как ви хареса господарят?
— Видя ми се свестен.
— Не е лош човек — съгласи се старецът. — Стига да го разбереш.
В този миг в помещението влезе млад човек — слабичък, с мургаво лице, тъмни очи и ситно къдрава коса. На лявата си ръка носеше работна ръкавица и беше- обут в ботуши с високи токове — като тия на господаря.
— Да сте виждали моя старец? — попита той.
— Ей сегичка беше тук, Кърли — отговори прислужникът. — Чини ми се, че отиде към готварницата.
— Ще гледам да го настигна — каза Кърли. Но погледът му попадна на новодошлите и той се спря. Изгледа студено Джордж, после Лени. След това стисна бавно юмруци, сви ръце в лактите и тръгна към тях наежен като котка. В погледа му се четеше едновременно и предпазливост, и заядливост. Лени се сви, сви и запристъпя нервно от крак на крак. Кърли се приближи предпазливо към него.
— Вие ли сте новите, които старият очакваше?
— Да, току-що пристигнахме — каза Джордж.
— Остави тоя дангалак да говори. Лени съвсем се сви от смущение.
— Ами ако не иска да говори? — каза Джордж. Кърли се извърна като змия.
— Щом му говорят,- ще трябва да говори — процеди той. — Ти какво се бъркаш?
— Ние ходим все заедно — отвърна Джордж.
— О, така, значи.
Неподвижен, Джордж се бе изопнал като струна.
— Точно така.
Лени гледаше безпомощно Джордж, очаквайки от него някакво указание.
— И ти не даваш на дангалака да говори, тъй ли?
— Ако иска да ви каже нещо, може да говори — каза Джордж и кимна леко на Лени.
— Ние току-що пристигнахме — рече тихо Лени. Кърли го следеше неотклонно с поглед.
— Така, но друг път отговаряй, щом те питат. Той тръгна към вратата и излезе, все още с присвити ръце. Джордж го отпрати с поглед, след което се обърна към стария прислужник:
— Какво са го прихванали, та се заяжда? Лени нищо не му е сторил.
Старецът погледна предпазливо към вратата, да се увери, че никой не подслушва.
— Това е синът на господаря — обясни той. — Бързичък е в ръцете. Беше боксьор, и то не лош. Лека категория. Бива го в ръцете.
— Нека си го бива — каза Джордж. — Но няма защо да се заяжда с Лени. Лени нищо не му е сторил. Какво има против него?
Прислужникът се замисли.
— Ще ти кажа кво. Кърли е като повечето дребни хора — ненавижда едрите. Непрекъснато се подкача с тях. Яд го е, види се, на тях, защото не е едър. Не си ли виждал такива дребосъци? Все се заяждат.