Еди Маринов
За мисълта и мисленето
1. Колко мисли мислим?
Да оставиш мислите просто да се реят и след това да ги запишеш. Или още по-добре — да ги запишеш, докато все още не са съвсем застинали, готови, кристализирали спомени в съзнанието ти — да им вдъхнеш живот такива, каквито са, да ги оставиш да летят свободно като птици… Перспективата изглежда доста добра, но едва ли е възможна. От една страна, ние даваме форма на твърде малко от мислите, които минават през главите ни в определен момент, от тези, които вече са придобили някакво форма, съзнанието ни вижда твърде малко, и само една нищожна част от тях се зедържат в ума ни за повече от секунда и придобиват някакъв външен израз в дума или дело… От друга страна, дори и да можем да видим всичките си мисли, а и дори само тези малко от тях, с които наистина това става, дали бихме могли да им придадем някакво дори подобно на това, което наистина имаме предвид, съдържание с помощта на познатите ни изразни средства, чиято единствена цел е да изкривяват смисъла и да поемат голяма част от силата на това, което мислим наистина… Трети поглед върху картината би ни дал възможност да филтрираме още веднъж така вече останалата микроскопична част мисли — за някои от тях ние не искаме другите дори и да знаят, други пък смятаме, че те не биха могли да разберат, а за трети дори биха ни напъхали в някое от онези приятни заведения, където повечето пациенти се мислят за птици…
2. Въпрос и отговор.
Мисъл… Едно нещо мога да кажа за мислите — те или започват с въпрос или водят до такъв. Странно е, но ако се замислите, ще видите, че е факт. Сякаш създателят на нашето съзнание — който и да е той — се е видял принуден да вгради някакъв механизъм за насилствено вадене с ченгел на всичко, което проблясва в главата на човека, сякаш целият ни житейски път с всички онези мисли, които го съпътстват, е една стая за мъчения, в която инквизиторът — аз самият, иска да получи безброй отговори от вече изтерзания от мисловните мъчения инквизиран, без обаче цялата процедура да има някаква видима цел…
3. Страшна хипотеза.
Защото каква всъщност може да е целта на съществуването на един индивид от вид, чийто живот протича за толкова малко време съпоставено с продължителността на битието на онова, в което той живее? А в сравнение с размера на това битие дори нищожното количество мисли, които човек изрязява по някакъв начин, сравнени с тези, минаващи през ума му през неговия живот, изглежда огромно… Може би всички ние сме създадени като машинки въпрос-отговор и целта на всички тези гатанки е намирането на един отговор? Но ако е така, нямаше ли цял живот през ума ни да минава само един и същи въпрос, на който да търсим решение? А може би всъщност сме създадени, за да търсим въпроса? Защо тогава никой от нас не знае отговора, или поне не го съзнава? Най-логично звучи предположението, че ако наистина такава е мисията ни, трябва да намерим цялото, двойката въпрос-отговор, или може би не една, а множество такива двойки… Ако е така, какво ли трябва да представлява онзи, който ще прегледа резултатите от този полеви опит — опитайте си да си представите само за миг същество, което е способно да открие и осмисли всички мисли на всички хора — перспективата е малко страшничка, не мислите ли?
4. Друга перспектива.
А какво ли бихме представлявали, ако това постоянно търсене на правилните въпроси и отговори не беше заложено толкова дълбоко в нас, че да не можем да се отърсим от него дори и за миг? Ето — виждате ли колко много въпроси успях да задам за толкова кратко време… И нито един от тях няма отговор… А дори за тези които имат, не можем да сме сигурни, че това е верният отговор… Имаше един анекдокдот, който гласеше горе долу така — попитали 3ма души колко прави две плюс две, и всеки от тях отговорил по различен начин в зависимост от интересите си. Е, колко е две плюс две? Вие кажете…
5. Структурата.
Но всъщност, целта беше просто да пиша без да мисля, а ето че вече ме заболя главата от толкова много старания да получа някакъв смислен текст пред очите си… Интересно е да се наблюдава по колко различен начин може да мисли един друг човек и че всъщност фундаменталните разлики не са в наистина сложните неща — те произлизат от съвсем прости, незначителни структури, които всеки е изградил сам за себе си, за да се улесни и да прескача ежеминутното, ако не и по-честото преминаване през един дълъг процес. А за големите неща — е, за тях хората не обичат да мислят оригинално — или поне малко са хората, които го правят. Обикновено много по-удобно е да се приеме нещо, което някой друг вече е измислил, защото ако тръгнем да си задаваме някой от Онези въпроси, трябва да преразгледаме цялата си парадигма — дори от най-ниските нива на мислене. Склонен съм да мисля, че няма човек, който да го е правил някога — ние просто вземаме това, което имаме от преди и го ползваме за основа на нещо, което наистина е ново, но е всъщност същото онова старо в своите низови звена.