Варлам Шаламов
За писмото
Полупияният радист отвори вратата.
— Имаш хабер от управлението, ела ми в хралупата. — И изчезна в снега и мъглата.
Аз отместих от печката труповете на зайците, които бях донесъл от последното си пътуване — беше сезонът на зайците и човек едвам успяваше да прави примки, покривът на бараката наполовина беше покрит от трупове на зайци, замразени трупове… Работниците нямаше на кого да ги продадат, така че подаръкът от десет заешки тела не беше особено скъп и изискващ отплата или заплащане. Но зайците първо трябваше да се размразят. Сега не ми беше до зайци.
Хаберът от управлението — телеграма, радиограма, телефонограма на мое име — е първата телеграма за изтеклите петнайсет години. Оглушителна и тревожна новина — като за село, където всяка телеграма е трагична и свързана със смъртта. Да ме викат за освобождаване — надали, с освобождаването не се бърза така, пък и аз отдавна съм освободен. Отидох при радиста — в неговия укрепен замък, в неговата станция с бойниците и с тройната ограда, с тройните вратички с техните ключалки и резета, които жената на радиста отвори пред мен и аз се промушвах през вратите, докато се приближавах към жилището на стопанина. Дойде последната врата и аз прекрачих прага сред грохот от размахани крила, в смрадта от птичи изпражнения и взех да си проправям път сред кокошки, пляскащи с криле, и пеещи петли, наведох се, като си предпазих лицето с ръце и прекрачих още един праг, но и там го нямаше радиста. Там имаше само свине — измити, угоени, три дребни шопара и една по-едра женска. Това се оказа последното препятствие.
Радистът седеше между щайги с разсад на краставици и щайги със зелен лук. Радистът наистина имаше намерение да става милионер. На Колима се забогатява и по този начин. Единият път е да натрупаш пари с високата северна заплата, с полярната дажба и начислението на проценти. Вторият път е да търгуваш с махорка и чай. Птицевъдството и свиневъдството е третият.
Избутан в самия край на масата от цялата си флора и фауна, радистът ми протегна куп хартийки — всичките бяха еднакви — като папагал, който има за задача да ми извади късметчето.
Аз се зарових в телеграмите, но нищо не разбрах, не намерих моята и радистът снизходително ми я извади с крайчетата на пръстите…
„Елате писмо“, тоест „елате за писмо“ — пощенската връзка икономисваше смисъла, но адресатът, естествено, разбра за какво става дума.
Отидох при началника на района и му показах телеграмата.
— Колко километра?
— Петстотин.
— Е, какво пък…
— За пет дни ще се върна.
— Добре. И да бързаш. Няма защо да чакаш колата. Утре якутите ще те хвърлят с кучетата до Барагон1. Оттам, ако не ти се свиди, ще те вземе пощенският еленов впряг. Най-важното за тебе е да стигнеш до централния път.
— Добре, благодаря.
Излязох от началника и разбрах, че няма да стигна до проклетия път, дори и до Барагон няма да стигна, понеже нямам дълъг кожух.
Аз съм колимчанин без дълъг кожух. Сам си бях виновен. Преди година, като се освободих от лагера, склададжията Сергей Иванович Короткое ми подари почти нов бял кожух. Подари ми и голяма възглавница. Но в опита си да се сбогувам с болниците, да замина за континента, аз си продадох и кожуха, и възглавницата — просто за да нямам излишни вещи, които свършват по един и същи начин — криминалните или ти ги крадат, или ти ги отнемат. Така бях направил. Но не успях да замина — отдел кадри, заедно с магаданското управление на вътрешните работи не ми дадоха разрешение за отпътуване и когато ми свършиха парите, пак трябваше да постъпвам на работа в Далстрой. Приеха ме и заминах затам, където беше радистът с летящите му кокошки, но не успях да си купя кожух. В Колима биха ми се смели, ако помолех някого за дълъг кожух назаем за пет дни. Оставаше да си купя кожух от селото.
Вярно, намери се и кожух, и продавач. Само че това беше черен кожух, с разкошна овча яка и повече приличаше на антерия — нямаше джобове, нямаше долна част, имаше само яка и широки ръкави.
— Да не си отрязал долната част? — попитах продавача, лагерния надзирател Иванов.
Иванов беше мрачен ерген. Беше я отрязал, за да направи от нея модерни ръкавици с маншети — около пет чифта излезли от долната част на кожуха и всеки чифт струвал колкото цял кожух. Това, което беше останало, не можеше, разбира се, да се нарече кожух.
— Какво ти пука? Аз продавам кожух. За петстотин рубли. Ти го купуваш. Това е излишен въпрос — дали съм отрязал долната част.
Въпросът наистина беше излишен, аз побързах да платя на Иванов и отнесох вкъщи кожуха, премерих го и зачаках.
1
Село Борогонци, днешна република Якутия. Тук и нататък в текста мястото е наричано Барагон. — Б.пр.