В следващата новина се казваше, че шефът на полицията Маколи лобирал за преместването на хората от етаж 100 с цел запълването му с цимент, за да се сложи най-сетне край на попълзновенията на плебеите към горните етажи. Хитро, помислих си аз, и никой не се вълнува от това, че някои от истинските плебеи имат страхотни къщи на 185-и. Какво да се прави: шефът на полицията в Ню Ричмънд е един от най-завършените тъпоумници на света, едно от малкото му качества е умението да приема ритници в задника. Винаги готов да се извърти и тъй, и иначе.
След това съобщиха за новото хоби за младежи и глупци, което набирало популярност: скачането от стени през прозорците на горните етажи без въже или парашут. Някаква жена превъртяла и се разстлала на двайсет квадратни метра на 92-ри. „Неуточнени поражения на лицето“, които полицията се въздържаше да опише. Изказваха се надежди за бърз арест. Да бе, както винаги.
Наистина нищо съществено не се бе променило.
Никак не ми беше лесно да подминавам всичките сергии за храна. Ричмънд така и не бе успял да стане известен с хубавите си хамбургери и сега, пет години по-късно, аз усещах, че съм на ръба да превърна копнежа за тях в религия. Завих по няколко малки улички към мястото, което търсех. Знакът отвън бе станал по-голям и по-предизвикателен, но като се изключеше това, барът си изглеждаше съвсем същия. Задържах се отвън за миг, поглеждайки през прозорците с дървени рамки, добили кафеникав оттенък от много миене, и се вгледах в смътно различимите островчета светлина вътре. Познатата картина ме накара да се почувствам стар, уморен и безнадеждно тъжен.
И точно посягах към дръжката на вратата, когато се случи нещо необичайно. Стори ми се, че усетих една ръка да се плъзва надолу в моята, така както си висеше от другата страна. Беше възпълна и топла, точно като ръчичката на осемгодишно момиче. Стори ми се, че се опитва да ме дръпне.
Щом осъзнах това, усещането изчезна. Макар че се обърнах и погледнах и в двете посоки на малката уличка. Естествено нямаше никого. Застинах в нерешителност, като дишах често, осъзнавайки едва забележимия тик под лявото си око. До момента бях успял да потисна чувствата, които би било естествено да изпитвам, но знаех, че това едва ли ще продължи дълго. За пръв път от години ми се прииска да притежавам онова нещо, което се продава навито в тръбички от фолио, прииска ми се внезапно и със сила, за която не съществуваше никакво логично обяснение.
Насилих се да бутна вратата и влязох в бара. Беше почти празен, ако не се брояха няколкото заклети пияници, клюмащи над чашите си. Минах право отзад, където помещението бе по-малко, обстановката по-уютна и където можеше да бъде намерен собственикът.
— Джек Рендал — изрече глас и аз се обърнах.
Хауи седеше до една от масите, разхвърлял купчини фактури и всякакви документи пред себе си. Видя ли нещо подобно, душата ми закопнява за бартерната икономика, но за Хауи това е ежедневие, което той едва ли би допуснал да му бъде отнето. До десния му лакът стоеше неотворена бутилка „Джек Даниелс“, редом с голяма кофичка лед и две празни чаши. Беше се позакръглил, позагубил малко коса и се бе сдобил с обезпокоителен белег на челото, но с изключение на тези дреболии и той изглеждаше както преди. Усмихна ми се дружелюбно — олицетворение на безгрижието.
— Защо ми се струва, че не си изненадан да ме видиш? — отбелязах аз.
— Да те видя, не. Винаги се изненадвам, когато те виждам жив, но днес това чувство е особено силно. Дат? Поли? — Хауи направи знак с повдигане на брадичка към двамата маниаци на анаболните стероиди, които се правеха на незабележими край една масичка в дъното. Те станаха и се разделиха: единият отиде да покрие предния вход, другият блокира задния. Смятам се за предпазлив, но Хауи спи с базука под възглавницата. Дат ми кимна, докато минаваше край мен. — Момчетата от задната врата ми се обадиха — каза Хауи, хвърли по две кубчета лед в чашите и ги напълни с уиски. — Стори ми се, че говорят за теб.
— Това ми е много — казах аз, като приех пълната чаша.
— Зависи. Хайде, Джек, виждал съм те да се търкаляш под масата. Помня времената, когато към девет вечерта вече беше готов да си лягаш. Искаш ли малко рапт, докато си тук?
Поклатих глава, проклинайки наум Хауи, който с такава лекота бе прочел мислите ми.
— Успях да се прочистя.