Нито едно от другите деца не можеше или не желаеше да уточнява повече от това. Сам се отправих напред и се взрях в указаната ми посока. Първо не можах да различа нищо повече от все същите дебели стволове, но в един момент дъхът ми секна и веднага разбрах какво ме бяха довели да видя.
Беше боен кораб, приземен на една страна между две от най-масивните дървета и изпъкващ в стелещата се мъгла, сякаш осветен отзад. Отправих се към него с отворена от изумление уста, недоумявайки как, по дяволите, бяха успели тези невръстни дечица да го донесат дотук. Не знаех защо, но бях сигурен, че точно те са го направили, както и че пак те бяха събрали всичките отломки от военно снаряжение.
Няколкото бойни кораба, използвани по време на войната в Междината, до един бяха с крайно необичайна конструкция. Поради вездесъщите дървета, те бяха построени като летящо крило, наклонено на едната си страна. Най-близкото сравнение, за което мога да се сетя, е гигантска риба манта: плосък триъгълник, изпъкнал в средата до около десет стъпки дебелина, но изтъняващ до двумерност по ръба и в носа. Илюминаторите от двете страни на кабината подсилваха това впечатление, създавайки илюзията за очи. Нямаше особена необходимост от тях, защото полетът в Междината бе по силите само на свръхмощни бойни дроиди, които естествено не се нуждаеха от илюминатори. Корабът бе дълъг десетина метра, боядисан в маслинено тъмнозелено, а от двете му страни имаше надписи в черно.
И изобщо не изглеждаше повреден.
Децата се подредиха зад мен. С нищо не показваха какво очакват да направя, така че направих каквото ми хрумна. Качих се по стълбичката, завинтена към долното крило на бойния кораб, и дръпнах ръчката на вратата. Тя безшумно се отвори.
Погледнах надолу, но децата бяха изчезнали.
Почувствах се съкрушен, изоставен от всички, но разбрах, че ме бяха довели тук именно заради това. Децата си бяха тръгнали, само защото бяха свършили работата си. Не знаех за бойните кораби практически нищо, всъщност кракът ми бе стъпвал на един от тях само веднъж, когато се бе наложило да се кача и да измъкна за яката някакъв натряскал се офицер, чийто така наречен „боен опит“ се бе оказал необходим. Той се опита да ме подкупи — можел да уреди да ме изтеглят от Междината. Историята приключи с това, че го изхвърлих навън.
Влязох вътре. От вратата започваше тесен коридор, пресичащ онази част от кабината, през която можеше да се ходи. Веднага отдясно имаше кръгла площадка почти осем стъпки в диаметър. Вътрешните стени бяха осеяни с безброй метални нитове.
Стъклото на единия от илюминаторите за наблюдение беше счупено, но с изключение на това командният мостик изглеждаше поразително запазен. Не знам, може би този кораб така и не беше участвал в бойни действия, но със сигурност нямаше следи от сваляне. Пултът представляваше стълпотворение на компютърно оборудване и монитори, посипано тук-там с листа. Преди да пристъпя към каквото и да било друго, грижливо събрах листата и ги изхвърлих през прозореца. Не че ми изглеждаха като готови да направят нещо, но… човек никога не знае. Листата са дяволски непредсказуеми.
Основното пространство бе заето от две редици от по три кресла с по-широки от обикновеното облегалки за ръцете. Задната стена на кабината бе покрита с карти и бойни заповеди — в Междината се бе наложило да се опрем на старомодната хартия, защото компютрите работеха крайно ненадеждно. Всъщност точно по тази причина управляващите полета компютри бяха неколкократно дублирани и с огромна мощност, по-голямата част от която се прахосваше за контрол на възможните грешки.
Почувствах нещо подозрително близко до носталгия. Всяко листче хартия пред погледа ми носеше символа на войната в горния си десен ъгъл. Колко време бе минало от последния път, когато бях виждал този знак! Той събуди спомените за стотиците некадърни разпореждания и грешни команди, всяка преписвана от Управлението толкова много пъти, че към края бе загубила и малкото смисъл, вложен в нея. Колко ли се бяха забавлявали генералите — седнали в удобните си кресла там, в реалния свят — да насочват действията на изплашените си войници, които се намират безкрайно далече от тях? Беше им се удала възможност, която отдавна не бяха имали. Когато хората бяха започнали да се съдят един друг за нанесени рани и повреда на личната собственост по време на въоръжен сблъсък, правителствата бяха започнали да избягват военните конфликти винаги, когато бе възможно. Те се бяха оказали убийствено скъпи, защото по правило се израждаха в хиляди съдебни битки. Много често войниците не можеха да вземат участие във важни военни операции, понеже се оказваха призовани да дават свидетелски показания или трябваше да се консултират със своите прес агенти. Войната се бе превърнала в скъпоструващ разкош.