— Към това бих могъл да ти дам и заем.
Поклатих глава.
— Благодаря, не. Просто не знам кога отново ще мина насам. Може би никога.
— Тогава престори се, че съм ти приятел и ти правя подарък.
Усмихнах се и станах, като мушнах парите във вътрешния си джоб.
— Няма нужда да се преструвам. Не се безпокой за мен.
Хауи присви устни и вдигна поглед към мен.
— Знаеш ли, че за теб е обявена награда?
Изгледах го, без да кажа нищо, после все пак попитах:
— Вече? Да не говориш за стари истории?
Хауи обаче поклати глава.
— Не знам, мисля, че е съвсем нова. Защото аз чух за нея преди двайсет минути.
— И за колко говорим?
— Пет бона.
— Това е обидно. Съобщи ми като вдигнат на десет. Тогава ще мисля как да си опазя гърба.
Когато стигнах до вратата, Дат отстъпи крачка встрани, за да ми даде да мина. Спрях и погледнах нагоре към лицето му. Дат изглеждаше точно като най-зловещия кошмар на всеки, но се обличаше в скъпи дрехи и се бръснеше редовно. За него се говореше, че преди да започне работа при Хауи бил тръгнал сам от Маями: от самото дъно — в разпределителната, преди да реши да стане платен убиец. Разправяше се още, че се бил издигнал по старомодния начин, като в началото просто сплашвал хора: за сто долара влизал решително в нечий дом, изглеждал заварените там от главата до краката, произнасял с ироничен тон: „Ха, голяма работа!“ и си тръгвал. Негова специалност бил „подслушаният разговор“. Където и да отидела жертвата — в ресторант, бар или тоалетна — Дат се навъртал наблизо, така че да не го виждат, и на висок глас разговарял за постмодернизма. След време нещастникът полудявал.
Макар че сам той отричаше тези слухове. Така и не можах да преценя верни ли са, или не.
— Чу ли, че за главата ми са обявили награда? — попитах го аз. Той кимна. — Интересува ли те?
— Нее — проточи той. — Мисля да поизчакам, докато вдигнат на десет.
После ми намигна, а аз се усмихнах и излязох на улицата.
Сбогом на всичко това, мина през главата ми.
Глава 2
Мъжът зад касата ме гледаше особено, но аз, без да му обръщам внимание, минах по прашните пътеки между щандовете и започнах да избирам, каквото ми трябваше. Наех две големи опаковки соев шоколад, мляко на прах, евтини самоподгряващи се консерви „Хийтатин“… и най-големия буркан туршия „Фрапан“, който успях да намеря. През минута-две поглеждах към изхода, колкото да се уверя, че онзи продължава да ме следи с поглед. Започваше да ме дразни.
На излизане от сервизната шахта дадох на момчетата 170-те долара, които им дължах. Бяха приятно изненадани и споделиха, че е било удоволствие за тях да вършат бизнес с мен. Накрая ми дадоха визитна картичка, в случай че услугите им отново ми потрябват. Главният също ми каза, че господин Еймъс пожелал да бъда уведомен, че отсега нататък ще минавам безплатно. Отговорих им, че няма да се връщам.
— Да, той ни предупреди, че ще кажеш така — съобщи ми мъжът.
В резултат на разплащането бях останал с малко под 700 долара, а това беше минимумът, за който можех да купя някой разбрицан камион и бензин, колкото да напусна щата. След това… след това никой не можеше да предскаже какво би могло да се случи. Аз поне със сигурност не знаех. Малко по малко ме бе обхванало лошо настроение — искаше ми се да бях пил още едно при Хауи, не, съжалявах, че не бях обърнал няколко повече и… изобщо бях забравил за резервните. Чувството за отговорност никога не е било в списъка на добродетелите ми. В това поне съм последователен.
Цялото бъдеще, което бях в състояние да видя в главата си, се свеждаше до свистенето на гумите и мразовити зимни вечери по места, които не бях и сънувал. След толкова дълго отсъствие от Ню Ричмънд буквално не исках да повярвам, че мога да се появя тук така набързо и да се смотая обратно в пустошта. И понеже недоумението ми се засилваше, аз спрях, обърнах се и погледнах към града. Хората трябваше да ме заобикалят, така че мърмореха недоволно и ме гледаха сърдито, но виждаха само някакъв човек, застинал като вкаменен, втренчил поглед в сградата с изражение, в което се смесваха любов и омраза.
Бях преполовил пътя към дома на Мал, когато реших да вляза в малкия „Минимарт“ — знаех, че там мога да намеря нещата, от които се нуждаехме. Очаквах да напазарувам бързо, без никакви усложнения и без да се вживявам. Не очаквах някой да се вторачва в мен. Знаех, че дрехите ми изглеждат поовехтели, и ми беше добре известно, че имам един-два белега по лицето, но кой няма в наши дни? Това си бе епоха на белезите. Нещо, без което не може. И онзи на касата не изглеждаше особено очарователен. С подути кокалчета на ръцете, характерни за побойник, и безизразния поглед на човек, който може да гледа лошите неща, без да се впечатлява от тях. Беше широк в раменете, но понабъбнал отпред, а лицето му изглеждаше сякаш някой бе прекарал приятен следобед, изравнявайки го с лопата. Малцината посетители в магазина му ровичкаха, търсейки най-евтиния алкохол, а после се отправяха с преплетени крака към касата, за да платят с възможно най-дребните монети. Казано накратко, несретници в магазин, собственост на бивш бияч. Линолеумът на пода беше пожълтял, износен от ходене и с подвити краища по снадките. Отдолу се виждаше покрит с петна цимент.