Ревът на двигателите постепенно се засили, после отново отслабна, сякаш системата налучкваше необходимия режим. Корабът плавно се изправи и се откъсна от земята.
Признавам, изкрещях от възторг. Не можах да се сдържа. Какво удоволствие!
Загледах се през прозореца, докато корабът не изравни на десетина стъпки над земята — това бе стандартната за тези условия височина на полета. Един от контролните монитори присветна и след малко на него се показа синя точка в центъра на стилизирана карта с дървета, показани в напречно сечение.
— Намерих го — съобщи почти веднага Ратчет. — На около четири мили.
— Пълен напред — разпоредих аз, наслаждавайки се на момента. — И не пести амуниции, когато стигнем там.
Корабът се наклони, после отново се изправи. След малко излезе над поляна, завъртя се около вертикалната си ос и се насочи обратно в посоката, от която бяхме дошли.
— Окей — обади се Ратчет. — Ще трябва да се концентрирам за известно време. Ще ти се обадя по-късно.
Потеглихме отново, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато дърветата не започнаха да прелитат под нас като кафяви призраци, носещи се в обратна посока. Не се чуваше почти нищо друго, освен свистенето на въздушната струя, така че в кабината цареше неестествена тишина. Държах се здраво за дръжките на седалката и се стараех да не се клатя, когато корабът завиваше, спускаше се и отново се издигаше. Веднъж бях видял край нас да прелита боен кораб и никога няма да забравя удивлението си от способността на компютрите да го водят между дърветата като огромна риба, сновяща сред извиващи се морски водорасли.
А понеже бях станал свидетел и на една катастрофа, реших, че е най-благоразумно да затворя очи, когато набрахме максимална скорост.
Да не гледам се оказа още по-мъчително, така че в крайна сметка отворих очи и проследих как приближаваме мястото, маркирано от мигащата светлинна на екрана. В един момент пресякохме неколкостотин метра Страх, но се озовахме от другата страна, преди да успея да напипам спринцовката.
След няколко мили светлината навън се промени. Ясносиньото потъмня в кален оттенък и аз започнах да се безпокоя. Подозренията ми намериха потвърждение, когато остра болка ме преряза в дъното на очите, сякаш някой бе вмъкнал под клепачите ми скалпел.
— Ох, мамка му… — простенах аз. — Ратчет, колко остава?
— Около половин миля — с напрегнат глас отговори компютърът. — Защо? Да не ти се ходи в тоалетната?
— Виналди вече не е Светлоок. — През прозореца от моята страна виждах светли пипалца, преплетени в пространството между дърветата. Навремето бяха предположили, че това са тънки клончета или някакви филизи, но тази заблуда бе продължила само до момента, когато пипалцата атакували войниците и те отстъпили залитайки, с тънки вейки светлина, стърчащи от изгарящите им очи. Ако Виналди не беше дълбоко навътре в тази зона, той се намираше в огромна опасност — както впрочем Ниърли, Суедж и останалите резервни — разбира се, при положение, че изобщо бяха тук. — Трябва да побързаме.
— Наближаваме източника на сигнала — съобщи Ратчет и аз буквално почувствах корабът около мен да настръхва от напрежение. — Стегни се.
И без това бях стегнат до максимум, така че само продължих да гледам през прозореца в търсене на някаква следа, издаваща присъствието на Жуаджи или някой друг долу. Корабът рязко намали скорост и започна да се стрелка между дърветата с грациозността на риба. Очевидно се насочвахме към точното място, откъдето идваше сигналът. Извадих пистолета и проверих пълнителя. Имаше граници на това, което можех да направя с него, защото ако Ихандим или Жуаджи — както впрочем и всеки друг в тяхната компания — се бяха адаптирали към Междината, това на практика би означавало, че са станали като селяните, следователно щеше да е необходимо нещо много повече от обикновен куршум, за да се справя с тях. Трябваше ми импулсна пушка, от онези, които обикновено се монтират от двете страни в средата на корабите. Не бях успял да схвана принципа, на който действаха, и единственото, което помнех, бе, че използват същата енергия като тази, генерирана от ракетния двигател. Това, разбира се, нямаше никакво значение — важното бе, че вършеха работа. Пистолетът в ръката ми беше ей така, колкото да ми вдъхне малко кураж. Не че бе съвсем безполезен — но ползата от него бе минимална. Бутилка „Джек Даниелс“ сигурно би свършила същата работа.