Паяжината от кафява енергия отвън подсказваше, че образът във видимия спектър на светлината може да е ненадежден, затова съсредоточих вниманието си върху монитора със сигнала на трейсъра. Картината показваше, че сме близо, много близо. Ратчет намали скоростта до около пет мили в час и за миг видях как кръстчето на локализатора премина през мигащата светлинка.
— Току-що го подминахме — съобщи Ратчет.
— Не може да бъде!
— Погледни на екрана.
Беше прав, разбира се. Сега се намирахме от другата страна на светлинката.
— Как е възможно да съм го пропуснал? — недоумявах аз. — Върни обратно, искам да се убедя.
Ратчет описа плавна дъга и отново минахме над фиксираната върху екрана светла точка. Гледах съсредоточено, търсейки следи от… от всичко, каквото и да е то. Кафявата светлина се бе разпръснала достатъчно, за да различавам дънерите на дърветата, но все не можех да видя Жуаджи. Корабът намали скоростта си още — вече едва пълзяхме — и след малко увисна неподвижно.
— Сега сме точно над него — каза Ратчет.
Не виждах нищо, но бях хитър и не беше толкова лесно да бъда излъган.
— Дай картина нагоре — наредих аз. — Може би се е покатерил на дървото.
— Вече проверих — отговори Ратчет и послушно превключи един от мониторите на кадър, показващ върха на дървото. — Няма никой тук, дори в инфрачервения спектър.
— Спусни надолу.
Корабът се снижи така, че леко опря в земята.
— Чакай! — извиках аз, зървайки с крайчеца на окото си нещо. — Какво беше това?
Онова, което ми се бе сторило, че съм видял, се фокусира, понеже слой от кафявата светлина се сгъна в себе си и изчезна.
Беше якето на Жуаджи, метнато върху един храст.
Изругах дълго и цветисто. Или Ихандим се бе досетил, че двамата с Виналди сме белязали по някакъв начин Жуаджи, или дрехата бе останала тук по някаква необяснима случайност. Замислих се, но не можех да си спомня дали Жуаджи бе облечен с това яке, когато ме бяха подгонили с Ихандим в селото.
Нямаше никакво значение. Това беше краят, освен ако Ратчет не измислеше нещо. Попитах го, без да се надявам ма конструктивен отговор. Въпреки това се разочаровах, когато не получих такъв.
— Положението остава същото — каза той извинително. — С разликата, че може би сме изминали четири мили в погрешна посока. Съжалявам.
Ритнах безсилно седалката до моята. Нямаше да ги намеря и те щяха да загинат. Ниърли… с нея може би щяха да си поиграят малко… но и тя щеше да умре, ако това вече не се бе случило. Резервните, включително Суедж, щяха да бъдат отведени там, където трябва. Дори Виналди — едва сега осъзнах колко тежко би било за него да загуби от стар познат — щеше да бъде убит. Самият аз се намирах в центъра на гора, простираща се може би неограничено във всички посоки, потънала на едно място в полумрак, на друго в тъмнина, но навсякъде еднакво непознаваема и опасна, без никакъв шанс някак да се измъкна от нея. Наведох се напред, подпрях брадичка на ръцете си и вперих поглед в индикаторите, без да ги виждам.
„Може би — мина ми през главата, — сега е времето за малко рапт. Или по-разумно е да го запазя, за да отпразнувам един ден стогодишнината си от идването ми тук.“
— Джек — тихо се обади Ратчет. — Би ли погледнал през прозореца?
Нещо в тона му ме накара да се изправя. Светлината навън отново бе синя, но сега бяхме заобиколени не само от смълчани дървета.
Децата се бяха върнали.
Бяха се върнали, но този път в присъствието им нямаше нищо успокоително. Очите им излъчваха студ и гняв… макар че не чувствах тази емоция да е насочена срещу мен. Бяха заобиколили кораба в концентрични кръгове, губещи се в далечината. Не можех да разпозная момчето, което бях видял първо, но то сигурно бе някъде из тълпата. Децата стояха около нас, сиволики, вдигнали погледи към мен, а устите им бяха отворени, сякаш викаха нещо или по-скоро крещяха.
— Това ли са Децата на Междината? — попита още по-тихо Ратчет. Не съм сигурен дали компютрите могат да се плашат, но той ми звучеше точно по този начин.
— Не знам — признах аз. — Има нещо странно в тях. Те ме доведоха при този кораб. После ме оставиха и изчезнаха.
— Какво правят сега?
Най-отдалечените деца в посоката, в която гледах, се размърдаха и се заобръщаха с гръб към кораба. Устите им се затвориха едновременно и те започнаха да се отдалечават. На мястото на изтеглилите се идваха други. Отново бяха образували редици от по петима, в колони, които маршируваха между дърветата и се губеха в полумрака.