— Последвай ги — казах аз.
Ратчет направи маневра и се вдигна на десетина стъпки във въздуха. Децата не изглеждаха ни най-малко обезпокоени от това, че ги следваме. Някои от тях се затичаха, първо бавно, после все по-бързо. Не бягаха от нас. Водеха ни някъде.
— Окей — въздъхнах аз. — Да наберем скорост.
Ратчет бавно ускори, а децата се впуснаха напред като глутница вълци. Ратчет „настъпи педала“ и не след дълго се носехме с близо четиридесет мили в час.
Следвахме дългата детска колона, спринтираща сред дърветата, а Ратчет правеше чудеса на маневрирането, за да не изостава. В един момент прелетяхме над нещо, което изглеждаше като сянка на камион, и аз се запитах дали това не е призракът на камиона, с който аз и Виналди бяхме дошли в Междината. Това впечатление постепенно се засилваше, докато летяхме над гората, защото с някакво тънко сетивно чувство, което не знаех, че притежавам, забелязвах познати дребни ориентири.
Когато прелетяхме над селото, разбрах със сигурност, че се движим накъдето трябва. Сивите сенки без забавяне минаха като поток през колибите и се събраха от другата страна на селото. Понякога ми се струваше, че образуват едно цяло, друг път ми изглеждаха като неизброимо множество, но те се носеха напред, увличайки ни в могъщия си ход.
— Започвам да получавам сигнали в инфрачервената област — съобщи Ратчет и аз се успокоих, че накрая ще ги намерим.
— Окей — казах аз. — Приготви се.
— Какво оръжие имаш предвид?
— Всичко, с което разполагаме.
Тук разстоянията между дърветата бяха значително по-големи, на някои места по цели пет крачки. Това даде възможност на Ратчет да увеличи скоростта и не след дълго престанах да различавам подробностите в стрелкащата се под нас картина. Въпреки това не успяхме да изпреварим децата. Колкото и бързо да летяхме, те си оставаха отпред… до един момент, когато просто изчезнаха и гората опустя.
Извиках на Ратчет да намали и той веднага се подчини. Скоростта падна толкова рязко, че едва не се размазах върху предното стъкло.
— Къде са? Виждаш ли ги някъде?
— Не. Но пред нас има малък хълм. Може да са зад него.
— Заобиколи максимално тихо — заповядах аз. Знаех, че сигурно има и по-технически термини да изразя желанието си, но като пехотинец нямах представа какви биха могли да бъдат. Думите „стреляй“ и „бягай“ изчерпваха цялото богатство на тактическите ми умения.
Корабът буквално запълзя напред, което ми даде възможност да забележа, че няма и следа от опасната светлина. Надявах се, че са били тук през цялото време. Ратчет приближи кораба до дърветата. Корпусът вибрираше от напрежение, а аз се чувствах като в мозъка на дебнеща котка.
Но след това се сетих: намирах се в машина и нещо не правехме както трябва. Това не беше някакъв филм, в който хората, кой знае защо, не забелязват преследвачите си, докато те не увиснат над главите им.
— Разбира се, че ще ни чуят — извиках аз повече на себе си, отколкото на Ратчет. — Давай, просто влез!
Ратчет като че ли бе очаквал командата ми, защото корабът се хвърли напред, преди да бях довършил фразата си. Ускорихме толкова рязко, че поднесохме на завоя. Коланите ми попречиха да се свлека на пода, така че останах да гледам, приковал поглед през илюминатора.
За миг зърнах Ниърли и Виналди и ми се стори, че са приковани към дърветата. Както и Ихандим, който държеше Суедж за едната ръка и гледаше право към нас. Видях още няколко войници в разчистеното от дървета място — единият със сигурност беше Жуаджи. Това беше всичко, което имах възможност да забележа, преди куршумите да зачаткат по кораба, а един дори проникна през счупения прозорец и се заби в стената зад мен.
Ратчет хвърли машината право към поляната и остро зави. Установих, че няма да мога да стрелям през дупката в илюминатора, без да рискувам сам да бъда застрелян, следователно всичко беше извън моя контрол.
— Убий всеки, когото можеш — заповядах аз. — Без Суедж и двамата, приковани на дърветата.
Корабът изрева от усилието на двигателите и буквално се изправи на опашката си. После пикира в бръснещ полет. Импулсните картечници засвяткаха в онзи огън, от който жителите на Междината не можеха да оцелеят. На екрана на мониторите видях един от войниците да пада, улучен право в гърба от оранжева игла светлина.