Беше някакъв машинен блок — с големината на автомобилен двигател, но толкова фино изработен, че изглеждаше като умален модел на нещо много по-голямо. Работеше и отговаряше на въпроса как Максен бе успял да осъществи връзка с Междината и да намери път към нея. По някакъв начин бе успял да се снабди с оригинално устройство за фазов преход. Мислех, че всички са били унищожени, но военните май не са такива хора. Остане ли на тях, те ще приберат и пурите си в кутията на Пандора.
Внимателно оставих котката на пода и тя съобразително избяга. Извадих пистолета си, заредих го с нов пълнител и го изпразних в машината. Когато заглъхна и последният рикошет и Виналди тичешком нахълта да види какво става, вече беше пределно ясно, че устройството повече никога няма да заработи. Чувствах огромно облекчение и с наслаждение чух тежката врата с глух звук да се захлопва зад нас.
Ниърли чакаше клекнала пред входа и галеше котката. Трепереше от студ. Отидох до нея и отново вдигнах котката в ръце.
— Някой е взел колата на Жуаджи — отбеляза Виналди. — Май Ихандим и другите са успели да се прехвърлят преди нас.
— Мисля, че е най-добре да тръгнем пеша — казах аз.
— Ти… какво? Шегуваш ли се? — Ниърли ме изгледа, кокетно наклонила глава на една страна. — Ха-ха!
— Не. И внимавай какво ще кажеш, за да не те накарам да носиш котката.
Тръгнахме по пътя през съвсем прясно навалелия обилен сняг. Невъзможно е да се опише разликата между ходенето в Междината и тук. Това е като да излезеш на разходка след тежък изпит, та макар и светът — говоря най-общо — да не гледа на теб с възхищение.
Завихме към запуснатото шосе и поехме по него, подминавайки полуразрушените бензоколонки и отдавна забравената поляна за пикник. Ниърли мрачно мърмореше. Погледнах към изгнилите маси, но както можеше да се очаква, там нямаше и следа от жива душа.
— Случило се е нещо, нали? — стресна ме с въпроса си Виналди.
— Да — потвърдих аз.
— Вие, момчета, просто продължавайте да си говорите с гатанки — окуражи ни Ниърли. — Не, наистина, страшно е приятно. Забавлявайте се на воля. На мен ми стига да си вървя през шибания сняг.
Когато излязохме на главния път, вече се бе стъмнило и съвсем се бях вкиснал. Не можех да изхвърля лицата от мислите си. И противно на очакваното, фактът, че се бях измъкнал от Междината цял-целеничък, само правеше нещата да изглеждат още по-лоши. Чувствах се сякаш съм бил изправен срещу най-противния си страх, а след като се бях спасил и върнал в света на живите, съм открил, че всички мои близки са умрели, докато ме е нямало. Дори пейзажът изглеждаше като стара снимка: лишен от смисъл, смачкан, мъртъв.
Но имаше и нещо друго, нещо, което се надигаше вътре в мен. Вътрешна необходимост, на която знаех, че няма да мога да се противопоставя. Нужда да отмъстя по най-радикален и краен начин.
Повървяхме може би неколкостотин метра. Виналди не сваляше вдигнатия си палец, въпреки факта, че досега не бяхме видели нито една кола. Дори гледката на най-видния „бизнесмен“ на Ню Ричмънд, опитващ се да продължи на автостоп, не беше в състояние да подобри настроението ми. Ниърли, изглежда, го почувства, защото спря да се оплаква. Вървеше малко зад мен и встрани, съвестно предложи да поноси и тя котката, но усещах, че от време на време ме поглежда внимателно. Надявах се да не ме попита нищо, защото нямах никакво желание да говоря.
Не след дълго най-сетне ни подмина някаква кола, но шофьорът мъдро устоя на изкушението да спре заради трима съмнителни пешеходци, излезли да се разхождат на гъза на географията посред зима. Десет минути по-късно ни настигна нова кола, която поне намали, но после рязко ускори, като отнесе със себе си комфортната жълта светлина на фаровете си и ни остави насаме със скърцането на снега под краката ни.
Третата кола обаче спря. Пътуваше в обратна посока, но все пак отби, когато се изравни с нас. Мощен тътен на кънтри се изливаше отвътре, а четирима пияници се люшкаха нестабилно на седалките. До един бяха едри мъже в карирани ризи от микровлакно. Трима от тях се бяха издокарали с онези бради, които те правят да изглеждаш като че ли си залепил енот на лицето си. Четвъртият беше толкова грозен, че дори брада не би могла да го поразкраси. Шофьорът успя да фокусира погледа си върху нас, изхили се радостно и размени няколко приказки със седящия до него. После отвори вратата и слезе.
— Ей! — извика той, след като някак успя да се закрепи на широко разтворените си крака. — Какво прави момиче като теб в компанията на тези двама нещастници в нощ като тази?