Струваше ми, се, че даже изглеждам прекалено изтънчен за това място.
В края на пътеката имаше голямо изпъкнало пластмасово огледало, пукнато в средата и толкова мръсно, че почти не отразяваше. Беше поставено на това стратегическо място с цел да възпре купувачите да крадат в тази мъртва зона, извън полезрението на човека при касата, но аз се съмнявах, че той може да различи в него нещо повече от призрачни сенки. Тръгнах бавно към фризера със замразена стока и улових силуета си в огледалото. Приемам, че може би изглеждах малко необичайно, и знам, че при подходящо осветление очите ми могат да се сторят някому странни. Но аз съм си Светлоок, макар че това се забелязва само когато светлината пада под съответния ъгъл — нещо изключено под това мъждиво осветление.
Понеже допусках, че може да ме види, макар в момента да изглеждаше зает с опаковането на някаква бутилка за огромен негър, извадих портфейла си и се престорих, че внимателно броя наличността, с която разполагам. „Имам пари — опитвах се да му внуша. — Не се безпокой, ще си платя.“ Едрото му безстрастно лице с нищо не показа, че посланието ми е стигнало целта си. В погледа му отсъстваше дълбочината, необходима, за да се регистрира каквото и да било. Не можех да преценя дали ме гледа, или само се е обърнал към мен.
Кой знае, може би ставах параноичен. Насочих вниманието си към стоките във фризера.
— На твое място не бих го направил — чу се тих глас. Не се изправих, но завъртях поглед в двете посоки. Не видях никого и бях сигурен, че и зад гърба ми няма никой. — Наистина, не мога да ти го препоръчам — допълни гласът и аз вече посягах към джоба си, когато осъзнах, че ми говори фризерът.
— Какво? — шепнешком се осведомих аз.
— Не купувай замразени стоки.
— Защо?
— Защото не са студени. Повреден съм от половин година, а той и не мисли да ме ремонтира. Казва, че навън било достатъчно студено.
— Ти не си ли съгласен.
— Виждаш ли онова сирене крема? Стои си така вече цял месец. Още ден-два и ще гръмне. И ще ти кажа нещо: той дори няма да почисти. Ей онова петно отстрани е от кисело мляко, което подмина критичната точка преди месец.
Погледнах да проверя дали онзи тип ме слуша и видях, че съм добре скрит зад щандовете с продукти. Наведох се над хладилното устройство и тихо заговорих.
— Какво можеш да ми кажеш за него?
— Той е мърляч — отговори фризерът.
— Нещо друго? Например има ли някакъв проблем?
— Виж какво, аз съм само един шибан хладилник. Опитвам се да ти кажа да не купуваш стоки и нищо повече.
Наведох се, взех кофичка прясно сирене и се обърнах да си вървя.
— Ще съжалиш.
— Вероятно — съгласих се аз.
От другата страна на пътеката, където бяха подредени стоки за домакинството, избрах кутия с ролки широк лейкопласт и два калъпа сапун. Поразмислех малко и добавих шишенце с дезинфекцираща течност. Последната ми придобивка беше бърсалка за под — онази, която ми се стори най-малко употребявана. После се отправих към касата.
Там друг окаян нещастник грижливо подреждаше своето виждане за неща, необходими в живота: стек цигари, цял найлонов плик с наркотици и половинка „Уайлд Тайм“. Изглеждаше като човек, комуто предстои прекрасна вечер и отчайващ живот. Видях някакво трепване отстрани на касата и забелязах, че там е поставен допотопен осеминчов телевизор. Беше свързан с жици към вътрешностите на изтърбушен CD-ROM плейър, загубил кой знае при какви обстоятелства и кутията си. На екрана примигваше древен порнофилм. Клиентът не откъсна поглед от него, докато онзи на касата му отброи рестото. После си тръгна доволно нахилен от сцената, която сигурно щеше да пренавива в главата си.