— Джони, моля те, не разказвай това! — Цялото ми тяло се тресеше. Светлината на фаровете по тъмната магистрала пред мен беше като комбинация от бели и червени петна на черен фон в стил Джексън Полок.
— Ще го кажа, Джек, и знаеш ли защо? Защото ти си пълен с фалш. Защото през цялото време вдигаш кръвното на околните с това колко си виновен и как си се самопрецакал. Държиш се като че ли всички са покварени и че сякаш си направил нещо, което е преебало целия свят. И прекарваш цялото си време, казвайки си: „Провалих си този живот, така че сега ще седя тук и ще чакам да дойде следващия“. Е, дойде време да ти съобщя новината: няма такова нещо! Цялата тази каша е забъркана от Арлонд Максен и не е твоя вината, че той те мрази. А те мрази, защото си направил нещо, което е благородно, само че заради това нещо умряха онези резервни, загина Мал и най-вероятно ще си отидеш и ти.
— Какво?! — изкрещя Ниърли и после попита по-тихо: — Какво? Джони, какво говориш?
Знаех, че няма как да го спра, така че продължих да държа волана и се опитах да не слушам онова, което ѝ разказа.
Това се случи два месеца преди отказа от войната в Междината. Мал и аз бяхме част от отряд, изпратен дълбоко в зоната. Понятията север и юг тук нямаха особен смисъл, но ако приемем, че повечето хора бяха на юг, ние бяхме толкова на север, че стрелката на компаса не ни „хващаше“. Нямам представа как Виналди бе чул за тази история. Според него било слух. Не знам, сигурен съм, че нито аз, нито Мал сме споделяли с някого. Надявахме се, че никой няма да повярва.
Според мен по онова време за всички вече бе известно, че ако изобщо някой може да спечели тази война, това няма да сме ние. Селяните се бяха оказали изненадващо корави и дяволски неотстъпчиви. На тяхна страна беше и Междината, а колкото повече се отдалечавахме от точката на влизането ни тук, толкова по-непонятни и по-ужасни ставаха нещата. Изглеждаше като че ли всеки от нас затъва все повече и повече в самия себе си, в места, които не бяха предназначени за чужди очи. Някои от момчетата в отряда вече си бяха приготвили пластмасови бутилки с разтвор на рапт и смучеха от тях без прекъсване.
Заповедите ни бяха да вървим напред и ние ги изпълнявахме. Пълзяхме, залитахме, бягахме, влачехме се — общо взето в приблизително една и съща посока, все по-далеч и по-далеч от това, което възприемахме като нормално. Говореше се, че сме щели да се слеем с друга бойна единица, изпратена приблизително в нашата посока, но май по-голямата част от нас бяха загубили надежда това някога да се случи. От един момент нататък вече бяхме неспособни да кажем дори какъв е цветът на въздуха — бяхме в плен на комбинация от наркотик и странностите на околната среда, която унищожаваше малките ни шансове да направим нещо смислено и целенасочено. Единственото, на което все още бяхме способни, бе да се грижим един за друг. Това бе единственият ни нормален инстинкт, който се бе съхранил. След като всичко в този свят се опитваше по някакъв начин да ни ликвидира, всеки от нас смяташе за най-важно да опазим колкото се може повече хора живи.
Въпросния ден си пробивахме път през най-гъстата гора, в която някога бяхме навлизали. Дърветата бяха толкова наблизо, че дънерите им почти се докосваха, така че пред нас имаше едва ли не плътна стена и понякога се налагаше да вървим по половин миля покрай нея, преди да намерим местенце, през което да се вмъкнем. Клоните бяха така здраво преплетени, че ни се премрежваше погледът само като ги гледахме. Мислите ни спираха, сякаш градивните тухли на мисълта ставаха прекалено тежки, за да може мозъкът да ги премести. Беше непоносимо горещо, а носехме на носилка двама тежко ранени. Бяхме им бинтовали устите, за да не крещят, но сред нас едва ли имаше дори и един, който да не чува агонията им в главата си. Миришеха на изпражнения, кръв и кожно лепило „СкинФикс“, а единият имаше червеи в раната на крака си. Преди да му вържем устата обясняваше, че чувствал как го ядат. Може и така да беше, но ние не направихме нищо, за да ги махнем, защото те поне изяждаха гангрената, която иначе щеше да го довърши по-бързо от раните му. Всички без изключение бяхме изподраскани, порязани, съсечени, но бяхме решили временно проблемите си с набързо направени шевове, които приличаха на паяжина, полепнала по кожата ни. Не бяхме яли от четири дни, но по-лошото бе, че бяхме свършили цигарите. Дори раптът привършваше и лейтенантът започваше да се паникьосва. Той прекрасно разбираше, че никой от нас не би могъл да издържи още дълго, но за нещастие се намирахме на стотици мили от където и да е. Вече не бяхме дори зомбита, бяхме зомбита на зомбитата. Не ни пукаше кой печели войната. Съдбата, която ни очакваше, бе да се бием, докато паднем, и тогава нещата просто и тихо щяха да приключат веднъж и завинаги.