Мал и аз вървяхме по средата на редицата, носехме едната от носилките и поради това не бяхме сред първите, видели селото. Мал накуцваше лошо от шрапнела в бедрото си, а момчето на носилката беше съвсем зле. Имаше рана в главата и изтичащият му мозък се виждаше. Аз самият бях в състояние близко до делириум от недояждане, изтощение и никотинен глад, така че когато чух някой да просъсква, че пред нас имало село, бях склонен да го отдам на масова халюцинация.
Доста скоро се разбра, че селото наистина си го има и тогава спряхме. Естествената ограда от дървета се издигаше на около двеста крачки пред нас и бе толкова гъста, че дори с биноклите не видяхме нищо през нея. Струваше ни се, че през гъстия и лениво преместващ се въздух към нас долитат някакви викове или може би пеене.
Работата бе там, че селяните в Междината не пеят. Просто не го правят. Не са от веселите.
Лейтенантът реши да остави един постови при ранените, а останалите тръгнахме да проверим каква е ситуацията. Направи ми знак да водя. Имаше този навик.
Запълзяхме по земята, като се криехме зад храстите и се плъзгахме зад купчини шепнещи листа. Свръхчовешката предпазливост се бе превърнала в наша втора природа. От всичко на света най-много искахме да видим хора от нашата раса, а най-малко — да се бием пак. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно се чуваше пеенето и накрая дори бяхме способни да разпознаем мелодията — беше от популярна песен, заляла света малко преди да ни хвърлят в Междината, макар думите да изглеждаха различни.
Както и да е, тези хора, изглежда, бяха наистина от нашите, така че скочихме на крака и извървяхме прави останалата част от пътя. Мал и аз бяхме острието на отряда. Не знам за какво мислеше Мал — за супа фиде сигурно, — но аз си фантазирах за цигари. Буквално усещах сладкия им дим в дробовете си. Бях сигурен, че като се добера до тях, ще запаля пет наведнъж.
Селото бе разположено на голяма поляна и от четиридесет крачки разстояние видяхме войници, облечени в окъсани бойни униформи. Не правеха нищо особено, всъщност изглеждаше, че се разхождат като препарирани, със замаяни погледи. Имаше нещо странно в тях и аз вдигнах предупредително ръка на останалите зад нас, за да им съобщя, че трябва да бъдат тихи и да не се показват веднага.
Никой не желаеше по-силно от мен да влезе в селото, но аз продължавах да имам това странно чувство. Така че вместо да се приближа открито и направо, поведох групата покрай стената от дървета и по този начин внимателно заходихме към селото от друг ъгъл. С приближаването си започнахме ясно да различаваме нов звук — един регистър под гърленото пеене и виковете. Наподобяваше плач или по-скоро изглеждаше като че ли много хора плачат едновременно съвсем тихо.
В Междината сълзите са рядкост. Хората са или мъртви, или са доволни да бъдат още живи. Погледнах Мал, после двамата се обърнахме към лейтенанта, но той сви рамене — случаят определено бе извън неговата компетентност. И тогава влязохме в селото.
Първото, което видяхме, беше малко момиченце. И двете ѝ крачета бяха отсечени под коленете, а телцето ѝ беше завързано за дъска, подпряна на стената на една от къщите. Детето плачеше тихо, а замъгленият му поглед минаваше през нас, за да проникне може би в друг, невидим свят. Докато другите я гледаха изумени, аз наведох глава и надникнах в къщата. И едва не повърнах от гледката, макар да смятах, че вече съм видял всичко.
Когато се измъкнах навън, светът ми изглеждаше променен и имах чувството, че никога няма да бъде предишният. Направих знак с ръка на Мал и двамата се отправихме по-нататък по пътеката, дишайки с широко отворена уста, като единствено спасение от вонята. Виждахме другите войници да обикалят полуголи някои от къщите по-нататък, но не това ни интересуваше.
Земята бе осеяна с телата на деца на Междината, захвърлени пречупени на две по пътеката или проснати през первазите на прозорците, някои почти бебета, други — малко над десетте. Имаше такива, които явно бяха умрели съвсем скоро, но се виждаха и телца, спукани от газовете на разлагането. Повечето трупчета бяха с прерязани гърла. Пътеката бе покрита с кафява коричка от засъхналата им кръв.