— Ще убия Максен.
— И какъв проблем ще реши това? — тъжно попита тя. — Ще съживи ли някого?
— Не ме разбра, няма да го правя с надеждата да реша нещо — отговорих ѝ аз. — Ще го направя, защото го искам.
Глава 19
Зарязахме колата при Портала и се върнахме в Ню Ричмънд: Виналди и Ниърли през главния вход, аз, както обикновено, по обиколния път отзад. Виналди се прибра в империята си, за да провери дали през времето на нашето отсъствие не се е случило нещо нежелателно и да прегледа пощата си — неща от този род. Помолих го да пусне предпазливо слуха, че съм изчезнал, и той обеща да го направи по възможно най-деликатния начин. Ниърли каза, че се прибира да си вземе душ, сети се, че през последните дни е била в нещо като неплатен отпуск, и съобщи, че може би ще тръгне пак на работа.
Аз се върнах при Хауи и прекарах доста време в измисляне на правдоподобни варианти на смъртта си. Най-убедителният от всички се оказа смърт след свръхдоза — идея, която ме стресна. Осъзнах, че тази фраза е ужасен начин да направиш рекапитулация на нечий живот. Използвах отново диска на Мал, за да вкарам името Джек Рендал в списъка на потенциалните покойници в града. Нямаше начин да направя смъртта ми да изглежда окончателна, понеже за целта се изискваше потвърдителен доклад от офиса на градския патоанатом, но поне вкарах в базата данни информация, че тялото ми е намерено в околностите на Портала. Патоанатомите рядко са в настроение да се разкарват чак дотам и знаех от опит, че ще „ударят печата“, без да са се убедили в смъртта ми с очите си. Потвърждението автоматично щеше да бъде регистрирано в полицейската информационна подсистема, откъдето „фактът“ щеше да стане достояние на заинтересованите лица. Общо взето, не се чувствах много уютно. Официално бях призрак.
Накрая изключих компютъра, най-сетне изядох бленувания хамбургер и се запих. Хамбургерът беше превъзходен и страшно ме развесели.
Мислете каквото искате, но историята е боклук. Тя е мръсна, тя вони… и то не без основание, понеже точно тя обезпечава жизнената енергия, необходима, за да бъде настоящият момент там, където се намира. А това настояще е като телата ни: изглеждат чисти, защото ги мием всеки ден, но оставят малки купчинки след себе си, където и да отидат. Своеобразни дарове от миналото, сдъвкани, смлени, изхвърлени и оставени на показ… за да бъдат помирисани.
Седях сам в офиса на Хауи в ранните часове на сутринта и ми се струваше, че седя сред хиляди купчинки лайна — всяка от тях с характерна и отличаваща се от останалите миризма. Опитах се да си припомня откъде са дошли, но се обърках. Не можех да си спомня нищо съществено. Всичко беше прекалено сложно. Време да форматираш твърдия диск и да започнеш отначало.
По моя молба Хауи ме бе оставил на мира и не ми досаждаше. Така че сега се напъвах да си спомня в кой точно момент животът ми бе престанал да има смисъл — кога наслояванията бяха станали толкова плътни, че бе станало невъзможно да се вижда през тях. Никой не обича като дете житейската простота, защото тогава живеем заради острите завои, които увличат тялото ти встрани, и чакаме с нетърпение да поостареем, за да се доберем до всички онези адски съблазнителни неща, на които още нямаме право. Възможностите ни са ограничени, а следователно животът ни е прост и свободен. Всеки нов ден е комплекс от конкретни дейности за вършене и няма нищо общо с изискванията на бъдещето.
А има толкова много неща, които можеш да правиш като пораснеш и времето така сладостно не ти достига. Можеш да пушиш. Можеш да пиеш. Можеш да вземаш наркотици. Можеш да работиш — всъщност последното трябва да го правиш, защото се налага да си плащаш сметките. От друга страна, има други неща, които не можеш да правиш. Нямаш право на просташки издънки, не е прилично току-така да спиш с други хора, дори да ги има и да те чакат. Трябва да си щастлив с това, с което разполагаш в момента, докато квинтесенцията на детството е вярата, че винаги те очаква нещо ново.
Така влаченето в коловоза те ангажира толкова всеобхватно, че не ти остава време да бъдеш себе си. Всяка твоя мисъл и всяко твое действие са предварително блокирани от всички други мисли и действия, които ти е предписано да забравиш. По този начин се озоваваш в плен на хора и събития, които дори не са съществували, и се оказваш толкова плътно заобиколен от духове, че не можеш да видиш през тях реалния свят. Търсиш своята вълшебна страна, макар вече да си прекалено стар, за да вярваш още в нея, а тя пък няма нужда от теб.