Невинността е свободата да не пушиш цигара от цигара, свободата да не обичаш някого, свободата да махнеш с ръка на издънките, които си направил, и лошите неща, които са ти се случили. Свободата да забравиш за времето и за всичко, което минаването му покрай теб оставя зад себе си. Неунищожимата и вездесъща воня на лайно.
Младежката меланхоличност е свързана с две неща: първо, че не те вземат на сериозно, и второ, отношенията със съществата от другия пол. С отчаяната биологична разголеност на една най-елементарна нужда, с чувството, че са забравили за теб, когато другите деца вече знаят толкова много за пушенето, за момичетата и за бирата, или — ако си момиче — с това, че другите момичета са по-добре облечени, че излизат с момчета и че имат цици. И дори не толкова усещането, че останалите са продължили напред и са те изоставили, колкото безпокойството, че си поел по различен и не така жизнерадостен курс, който никога няма да те изведе до контакт с всички тези сладостно възбудителни субстанции.
А когато най-сетне получих достъп до всички тези неща, осъзнах истината в единствения филм, който ме бе изплашил като малък. Бях гледал „Пинокио“ по телевизията — помня въздействието върху мен, макар анимацията да бе архаична и двуизмерна. Питам се дали тогавашната ми реакция не е била предвестник на това, което чувствах сега, и дали онова не е било някакво труднообяснимо интуитивно предчувствие, че въпросните въжделени субстанции ще ме превърнат в магаре, впрегнато веднъж и завинаги да оре чужда нива. Не че тогава се бях замислил, защото ти се втурваш към тези неща с разтворени обятия, тъй като точно това означава да растеш, докато един ден спреш изморен, мокър от дъжд, изплескан с кал, и усетиш стегнатия хомот, превърнал се в част от раменете ти, впил се в тях до самата кост… най-сетне осъзнал какво си направил.
Бях се опитал да променя света, без да променя себе си. Бях прахосал толкова много време в търсене на някой, който да освети гората, че не бях погледнал какво вече притежавам. Хена бе маякът, който можеше да ме изведе от гората, и имаше нужната сила в ръцете си поради това, че не я бях обичал достатъчно силно. Бих застанал пред нея изтерзан и тъжен, най-сетне открил, че онова, което съм преследвал, не си е струвало да бъде хващано, с надеждата тя никога да не разбере какво всъщност съм представлявал. Но тя, разбира се, прекрасно бе разбрала всичко и въпреки това ме бе обичала.
Нямаше я вече до мен, така че нямаше кой да ме изтегли обратно. Пинокио го бяха спасили и след време се бе превърнал в малко момченце. Останалите стояхме треперещи под дъжда и безутешно ревяхме.
Хауи като че повярва в разказа ми за онова, което се бе случило в Междината, макар накрая да се осведоми точно колко рапт съм взел. После се осведоми за намеренията ми и аз ги споделих с него.
— И как точно възнамеряваш да направиш това? — попита той и ми подаде бира. Барът отвън беше шумен и претъпкан, но офисът му изглеждаше като на мили от цялата гълчава.
— Утре ще има панихида в памет на Луела Ричардсън — обясних аз. — Ще присъства и Максен, в жалък опит да заглуши гласа на съвестта си. Е, ще трябва да се примири с присъствието на един непоканен гост.
— Как смяташ да влезеш?
— Имам план.
Хауи кимна.
— Имаш ли нужда от помощ с подробностите? Например къде би желал да те погребат?
Усмихнах му се и си помислих колко странен е животът. Бях се запознал с Хауи навремето при разследването на едно убийство и тогава го бях притиснал здраво за нужната ми информация. Той обаче го бе усуквал и се бе извъртал толкова дълго и така изобретателно, че накрая нямаше как да не му се възхитя. След това бях започнал да се отбивам за по питие при него и дори няколко пъти бях водил и Хена и Анжела. И ето че сега той се бе превърнал в единствения човек на света, готов да ми помогне в постигането на нелепата ми амбиция. Защото на раздяла Виналди бе направил безкрайно ясно, че е дотук. Спомена, че проблемите му били с Ихандим и другите, а не с Максен.
— Не — казах на Хауи. — Но благодаря ти все пак за предложението. — Той сви рамене и допи бирата си. — Между другото, страхотна прическа — допълних.
Хауи прекара ръка през косата си, която стърчеше повече от нормалното за него. Изглеждаше, като че ли главата му е възседната от рус таралеж.
— Я остави това, не виждаш ли че са си оставили ръцете — каза той. — Но аз имам подробен и добре обмислен план.