— Да чуем.
— Ще им хвърля една запалителна бомба на тия шибаняци. Надявам се така да разберат, че като казвам: „Само я понамалете“, имам предвид точно това. — И той ми разви цяла теория, според която бръснарите ти напръсквали още в началото главата с някакъв химикал, който правел косата ти да изглежда по-дълга, отколкото е. Така че след като те попитат дали са намалили достатъчно и ти се погледнеш в огледалото, естествената ти реакция е да кажеш: „Не, скъсете я още малко“. А в мига, в който напуснеш бръснарницата им, косата ти се свивала обратно до нормалната си дължина и те правела да изглеждаш като че ли си подстриган, за да те използват вместо четка за тоалетни. И не можеш да ги обвиниш в нищо, защото лично си им казал да намаляват и намаляват, помагайки им по този начин да постигнат пъклената си цел — да направят всеки да заприлича на пълен идиот. Отлична теория и аз го поздравих искрено за нея.
Хауи се повъртя още малко, но накрая не издържа и се отправи към бара в търсене на пеперони. Останах да седя под лампата и прекарах дълго време в почистване на пистолета си. Нямаше нужда от това престараване, но, кой знае защо, ми се струваше, че правя каквото трябва. После си поръчах още два чийзбургера и с наслаждение ги изядох.
В един момент на вратата се почука и като се обърнах, видях на прага Ниърли с бутилка вино и две чаши в ръцете.
— Не съм дошла да те разубеждавам — успокои ме тя. — Просто реших, че след като ще отиваш на смърт, най-добре е да си махмурлия.
— Изглеждаш великолепно — казах аз. Не беше комплимент, тя наистина изглеждаше така. Беше се облякла в дълга рокля, а когато я разгледах малко по-подробно, се досетих по десена, че е от същия магазин, откъдето Суедж бе направила първото си и единствено пазаруване. Понечих да кажа нещо, но тя ме изпревари.
— Всъщност… лъжа те. Искам да се опитам да те разубедя и ето как ще започна: Джек, моля те, не отивай!
— Седни, Ниърли — казах аз. Тя се приближи, седна на ръба на стола на Хауи и остави чашите на масата. Остави и бутилката, изчака секунда-две, видя, че нямам намерение да я отворя, така че посегна и го направи вместо мен. Хвърли тапата небрежно настрани и напълни чашите до ръба. Запали цигара, облегна се най-сетне на стола и ме погледна.
— Е? — проговори тя след известна пауза. — Какво ще ми кажеш. Че Максен заслужава да умре и ти си човекът, избран от Бога, за да свърши това добро дело?
— Няма никакъв смисъл да водим този разговор, Ниърли.
— Естествено, че няма да има, ако смяташ да стоиш така и да се държиш все така покровителствено с мен. Не знам дали се досещаш, но ми е писнало от подобно отношение от клиентите ми.
— Защо не си на работа тази нощ?
— Защото не искам, дявол да го вземе, ако не възразяваш. Ти самият не си образец на споделяне на мотивите си. Така че няма да ти се отчитам за неща, които не ти влизат в работата.
— Късно е, Ниърли — въздъхнах аз.
— Пийни чаша вино, глупчо — каза тя и очите ѝ опасно проблеснаха. Честно казано, малко ме беше страх. Да си в една стая с нея, особено когато е в такова настроение, бе като да те затворят с интересен, но недостатъчно дресиран рядък вид хищник.
— Не искам — отказах аз.
— Изпий го де — сладко ми се усмихна тя и съвсем сериозно добави: — Или няма да издържиш до утре сутринта.
Допих бирата си. Взех чашата и отпих голяма глътка — беше по-просто, отколкото да ставам и да отивам до хладилника за нова бира.
Ниърли ме изгледа вече без сянка от игривото си настроение.
— Добре — констатира тя, — дресировката върви прекрасно. Дори бих допуснала, че разбираш всяка дума, която ти казвам. Любопитно колко ли време ще ми трябва, за да те убедя, че да се опиташ убиеш Максен е върхът на глупостта?
— Ти не разбираш.
— Ами обясни ми тогава — предложи тя и лицето ѝ се преобрази. Стана открито, уязвимо — лице на човек, опитващ се да проникне в мислите ми.
— Трябваше да го направя преди много, много време казах аз. — Това единствено би имало някакъв смисъл. Защото алтернативата е пределно проста: или го правя, или бягам и се крия до края на живота си.
— Глупости — изкрещя тя и ме стресна. Гълчавата откъм бара като че ли за миг затихна, сякаш гласът ѝ бе стигнал чак дотам.
— Е, така стоят нещата — свих рамене аз.
— Обясни ми ги както трябва тогава — настоя тя. Отместих поглед от нея раздразнен. — Обясни ми ги! — повтори тя настойчиво и завърши с крясък, способен да събори стените: — ОБЯСНИ МИ, ДА ТЕ ШИБАМ!!!