Преди да осъзная какво правя, разбрах, че въпреки желанието си, говоря.
— Човешкият мозък е грешка. — Тя посрещна това с презрително изсумтяване. — Или по-точно казано, той е еволюционна катастрофа. Мутациите отгризват от него повече, отколкото могат да сдъвчат. Да, палците ни се отделят и се противопоставят на останалите пръсти, да, научаваме се да оставяме отпечатъци с тях върху хартията, но сме изправени пред клопки и примамливи задънени улици, ями на ужаса и заровени емоции, концентрационни лагери и хора като Максенови. Те дължат съществуването си на факта, че реалният свят и Междината никога не са се спогаждали.
— Джек, мисля, че злоупотребяването с много чийзбургери се е отразило отрицателно на онова, което е останало от малкото ти мозък. Или ще трябва да ми разшифроваш дълбокомислията си, или ще си тръгна оттук със спомена, че не съм чула нищо друго, освен празен брътвеж.
Но аз, струва ми се, вече не говорех на нея. Говорех на себе си или в най-добрия случай на Хена.
Гените със своите случайни прищевки са създали човешкия мозък по подобие на дете, построило „Мегамол“ от детски конструктор. Изглежда като самолет, звучи като самолет, но защо, дяволите да те вземат, не опиташ да полетиш с него? В крилете му и в двигателя му, в товарния отсек и в салона, навсякъде има части, които просто не могат да бъдат сглобени една с друга. Незатегнати винтчета. Дупки, през които пропадат разни неща, части, загнездени в ъгълчета, където не им е мястото. Разни врати се затръшват от вятъра и ти изведнъж установяваш, че чувстваш неща, които са ти непознати, че изпълняваш колапсиращ код, за който изобщо не си спомняш какво означава.
Живеем в огромни хотели, пълни със стотици преместващи се стаи. Емоциите ни са техните наематели: някои временни, съвсем мимолетни, други — по-дълготрайни, като постоянни гости; някои се държат добре с къщата, други — не; някои заключват вратите и прозорците, други ги оставят широко разтворени. Добрият наемател винаги ще сложи ключа под изтривалката, когато си тръгне, за да могат да влизат новите гости. Но понякога става нещо, което залоства здраво вратите и заключва завинаги зад тях онова, което е било вътре.
Мисля, че бях станал жертва на дълга серия лоши наематели — от онези, които оставят безпорядък, гасят си цигарите в мокета, а след заминаването им през отворените прозорци нахлуват вълци. Понякога дори си тръгват, без да платят, без да почистят кухнята, оставяйки на следващите варвари да увеличат бъркотията. Понякога се задържат за дълго, навъсено смръщени по ъглите, отказващи да върнат погрешно изпратената им поща и изпитващи панически ужас от пролетното почистване.
Искаше се ми се да вярвам, че има и добри наематели, но толкова свити, че са натикани по таванските помещения, заврени в кьошетата, отказващи да изпълзят на открито. Но не бях сигурен дали наистина ги има, защото предната врата е окупирана от хулигани, които дори не ме пускат да вляза.
Никога не съм бил добър собственик, но бях решил, че е време да дойда и да си прибера наема. Трябваше да разпъдя някои от тях и да дам шанс на живота да стигне до мен. Бях решил, че ликвидирането на Максен е единственият начин да си върна ключовете от моя дом.
Спрях да говоря. Нямаше какво повече да кажа. Ниърли ме гледаше с широко разтворени очи.
— Ъъ… — опита се тя да каже нещо, после бавно кимна. — Това беше… беше доста интересно. Опасно близко до абсолютната липса на какъвто и да било смисъл, но интересно. Май си преживял доста самотни вечери там, във Фермата.
Поклатих глава. Не знаех какво се бях опитал да ѝ кажа и нямах никакво желание да обяснявам повече от това. Струва ми се просто исках да убия малко време, докато дойде заранта и тръгна, за да свърша онова, което се налагаше да направя. Искаше ми се да прекарам остатъка от времето, гледайки в пространството, чистейки пистолета си, приключвайки с последната инвентаризация, нещо от рода на Общо годишно събрание за акционерите на „Джек Рендал, Инк.“, на което започнатите проекти да се приключат по най-бързия начин, с цел да не остане нищо за в бъдеще, в случай че дейността на компанията бъде окончателно закрита.
Ниърли бавно наклони глава настрани и напрегнато се взря в мен.
— Замислял ли си се някога, че ти може да не си единственият с провален живот, Джек?
— Какво му е на живота ми? Всичко си е наред.
— Нищо не е наред — сряза ме тя. — Нищо не е на мястото си. Не разбираш ли — всеки се вслушва в миналото толкова, колкото желае. Нещата могат да се променят. Окей, резервните са умрели, Суедж също и тя страшно ще ми липсва. Вината не е твоя. Направил си каквото си могъл, само че не е било достатъчно. Понякога се случва. Забрави ги, забрави Максен, забрави всички останали. Тук, на този свят, съществуват нови неща, които си струва да имаш.