Дроидът на бара ми съобщи, че Хауи е отишъл да спи. Поръчах си кафе и го изпих прав на бара.
Салонът беше почти празен, с изключение на самотна двойка на масата в ъгъла, дошла тук за ранно кафе, преди работа. Държаха си ръцете и нещо в поведението им ми подсказа, че са прекарали нощта за пръв път задно. Косата на момичето все още бе влажна след утринната баня — явен признак за излизане от дневния стереотип, а бузите на момчето бяха розови след използване на намерената над умивалника самобръсначка. Освен това изглеждаше малко притеснено с измачканата риза от вчера и миризмата на чужд дезодорант. И двамата се чудеха какво да си кажат, не знаеха как да се държат, може би се мъчеха да свикнат с мисълта, че колегите им на работа веднага ще разберат какво се е случило. Бореха се с обърканите спомени от изтеклата нощ и шока от толкова много гола кожа.
Котката, която бях донесъл от изоставената Ферма, беше заспала на кълбо в един от ъглите. Бях доволен, че е намерила дом. Поне нямаше да страда от липса на пеперони.
Поколебах се дали да не оставя бележка за Хауи, но не намерих хартия, а и не знаех какво да му пиша. В седем часа напуснах бара и се отправих към експресния асансьор. Улиците все още бяха почти безлюдни. Единственото заведение, което работеше, бе китайски ресторант, на чиято витрина се виждаха изложени изморени ястия в горещи чинии. Казваше се „Щастливата градина“, но не изглеждаше като щастлива градина. По-скоро приличаше на „Доста нещастна градина“ — точно от онези заведения, които Шопенхауер е обожавал по времето, когато е страдал от възпаление на пикочния мехур.
На 100-ния показах фалшивия си пропуск. Зрението на тези момчета или не беше толкова добро, колкото на онзи, който ме бе спрял при предишното ми качване с Виналди, или не им се искаше да се престарават. Както и да е, минах през контролния пункт и се качих на 104-ти.
Голсън отвори вратата полузаспал, но бързо се ококори като ме видя.
— О-о, големи братко — прозя се той. — Започваш да се превръщаш в част от пейзажа тук.
— Има ли някой при теб?
— Ами… да. — И лукаво ми се усмихна. — Сенди реши, че си струва да се върне за нова порция от това, което мога да ѝ предложа.
— Отърви се от нея — наредих аз и се вмъкнах странично покрай него, без да чакам поканата му. Действително започвах да чувствам това място като свой втори дом. Голсън се засуети зад гърба ми в характерния си стил, издавайки несъществени звуци на известно несъгласие.
— Ама, човече… няма да стане. Обещах ѝ да я взема на панихидата като свой гост. Тя затова се съгласи да дойде тук снощи. Плати си честно каквото трябваше и сега няма начин да си тръгне оттук, каквото и да става.
Сенди вече седеше в леглото, когато влязох — беше прелестно рошава. Дръпнах чаршафа, извадих пистолета и щракнах затвора.
— Сенди, прибирай се у дома — казах ѝ. — Има сериозна опасност, че този човек се интересува единствено от тялото ти.
Излязох от спалнята, отидох в кухнята на Голсън и се захванах да правя кафе. Беше с аромат на ябълка и канела, но прецених, че ако пуша без прекъсване, ще мога да се преборя с вкуса му. Голсън остана в спалнята, за да проследи в нямо изумление как Сенди безмълвно си събира дрехите и напуска по начин, оставящ известни съмнения в искреността на предполагаемото ѝ разочарование. После затръшна вратата със сила, способна да разтърси града до основите му. Усмихнах се. Всички, които познавах, бяха обречени да постъпват по един и същи начин: прословутият if-then12 цикъл от програмирането, който продължава и продължава, докато не намериш начин да се изтръгнеш от него.
Тъкмо отпивах първата глътка, когато нахлу Голсън.
— Слушай, пич — каза той възмутено, — това беше прекалено. Наистина ти казвам. Добре, вярно, вече си бях направил кефа, но службата е за девет часа и как предлагаш сега да намеря в толкова кратък срок някое свястно маце за компания?
— Нямаш проблем, това е уредено — успокоих го аз.
— Така ли? — Лицето му просветна в надежда. — И коя е тя?
— Аз — обясних му аз. — Сега се обличай.
Глава 20
Великите и добрите, талантливите и важните, каймакът на генния резерв в Ню Ричмънд.
Не, по-скоро нещо съвсем друго. Най-богатите. Макар че сигурно бяха поканени — и пуснати през страничните врати — също така и хора с истински достойнства, колкото да направят панихидата по-интересна за отразяващите я представители на медиите. Все пак на телевизионните журналисти твърдо бе отказан прекият достъп до събитието и сега те тревожно обсъждаха неочаквания развой на нещата във фоайето на етаж 200. Би било хубаво, ако това бе направено в знак на уважение към покойната, но предполагам в случая ставаше дума за ход, предназначен по-скоро да разбуди любопитството им. Камерите и реещите се във въздуха средства за наблюдение чакаха спокойно, но хората, които би трябвало да ги управляват, бяха готови всеки момент да експлодират от възбуда.
12
Оператори, съществуващи в почти всички езици за програмиране от високо ниво, позволяващи изпълнението на блок (група) от оператори, ако е изпълнено дадено условие (