Всички останали бяхме помолени да се качим по гигантска спираловидна стълба чак до 203-ти етаж, където ни оставиха да чакаме в зала с размерите на малка европейска страна. Някой спомена, че това било преддверието на параклиса. Помещението бе високо два етажа, а таванът бе боядисан в стила на Сикстинската капела. Дело на най-големите майстори по Западното крайбрежие, историята възвеличаваше изпълненията на най-големия от всички герои — Бог. Религията никога не бе губила популярността си сред богатите, може би защото предлагаше най-лесния достъпен за тях начин да имитират смиреност. Всички около мен без никакво изключение, а те бяха сред най-обезпечените в Ню Ричмънд, стояха и полагаха максимални усилия да не им личи как си задават въпроса колко ли е струвал разкошът да поръчаш изографисването върху тавани на комикс с размер миля на миля. Залата би изглеждала полупразна дори и с пет хиляди души в нея, така че всеки в групичката от около четири-петстотин, които се бяхме сгушили в средата, бе обречен да прецени истинското си положение в обществото и да осъзнае нищожеството си пред човека, притежаващ всичко това.
Двамата с Голсън стояхме в края. Не че държах на компанията му — просто нямаше къде другаде да отида. Не разполагах с никакъв план. Чаках да видя какво мога да направя.
Хората непосредствено край мен шепнеха нещо в очакване. Голсън беше захласнат, но си позволяваше да хвърля погледи към тълпата знаменитости с почти религиозна богобоязлива почтителност. Виждах, че това наистина са неговите богове: сбръчкани старци и обаятелни младежи, всички несъмнено богати и четириизмерни с положението си в обществото. Нямаше човек без престижните интелигентни маркери с цена на ръкавите, тръбящи стойности, способни да поразят всеки, на когото му пука. Ако съдех по повечето изражения, имаше доста такива хора. Малцина бяха пренебрегналите това публично известяване на собствената състоятелност и останалите гости се чудеха дали обяснението е, че техните дрехи са малко по-евтини от тези на околните, или защото са много по-скъпи. Ако се съдеше по смръщените вежди на тези край мен, не бе никак лесно да се направи правилният извод. Аз специално нямах нищо против богатите, абсолютно нищо. Може би единственото ми възражение към тях беше, че са страшно скучни.
Не бях имал никакъв проблем с минаването през охраната. Имах известни опасения, че снимката ми е раздадена на когото трябва, но нито един не ме погледна втори път. Придружавах човек с истинска покана, бях мъртъв и следователно не можех да бъда заплаха. Голсън не беше особено щастлив от развоя на събитията, но аз се опитах да го успокоя, че моята компания не само няма да навреди на репутацията му, ами така ще има много по-голям шанс да забърше нещо завързано по време на приема след службата. Не беше много сигурен какво точно му казвам, но настроението му все пак се подобри.
Не видях в тълпата никой, който би могъл да се превърне в проблем за мен, но и не бях очаквал да видя. Бях помолил Виналди да не надига глава поне до следобеда, Максен едва ли щеше да се появи преди службата, когато се предвиждаше да произнесе траурно слово в памет на убитото момиче, а Ихандим и събратята му не бяха достатъчно представителни, за да бъдат допуснати в близост до централната сцена по време на подобно събитие. Нямах никакво съмнение, че те се навъртат наблизо, но докато бях под прикритието на тълпата, нямаше от какво да се опасявам. Засега.
След около половин час забелязах, че в далечния край на групата гости става нещо, и когато се взрях, установих, че Йоланда Максен съпровожда жената, чийто образ бях запомнил от поканата до Голсън. Това бе Форма Ричардсън, майка на покойната, и Йоланда я представяше на гостите. Запалих цигара, предизвиквайки раздразнението на близкостоящите, и проследих церемонията с поглед. Голсън се бе запилял някъде, явно тръгнал да огледа обстановката.