Нещо в лицето на Йоланда Максен ме накара да се вгледам по-внимателно: вместо очаквания триумф или поне някакво показно съчувствие, чертите ѝ изглеждаха мъртви и кухи. От своя страна госпожа Ричардсън явно не познаваше почти никой от хората, на които я представяха. Не скръбта, а Максенови бяха станали причина тук да дойдат хора, които искаха да се покажат, а не такива, които бяха имали някакво отношение към Луела Ричардсън. Когато забелязах една двойка на средна възраст да се обръща с погнуса след докосването до отпуснатата ръка на Форма — очевидно не желаеха нейното нещастие да им развали прекарването — не издържах и се загледах в тавана.
Точно над мен бе илюстрирано някакво библейско събитие. Не означаваше нищо за мен, а предполагам и за останалите. Тези неща бяха престанали да бъдат модерни. Религията все още означаваше нещо за нас, но сега имахме и кода — две неща, символи на събития, развиващи се в светове, съвсем близки до нашия. Едно време беззаветно вярвахме в невидимия Бог, сега повече вярвахме в потоците електрони, носещи се из пространства, прекалено малки, за да можем да ги видим с очите си. Подобно обръщане към неосезаемото доказваше, че в хората има нещо, което налага да държим необяснимото дълбоко в сърцето си и да се надяваме, че съществува неуловима сила, способна да оформя съдбите ни. Изглежда, винаги ще имаме нужда от места без път към тях.
Бог, код, нашите съзнания. Не знам дали просто най-сетне не трябва да прочетем инструкциите за работа.
Гледах тавана, докато той не започна да избледнява, и тогава на негово място в главата ми се появиха неканени образи. Лицето на Хена, после на Анжела и най-сетне това на Шели Латоя. Нейното като че ли избледня най-бавно и трябваше отново да изживея спомена от начина, по който ме бе погледнала, когато ѝ бях предложил лесното разрешение на угризенията от прибирането на парите на мъртвата ѝ сестра. На нейно място се появи момиче, което не бях виждал живо — Луела Ричардсън. Малко странно, но образът в главата ми бе по-различен от онзи на снимката, показана ми от Голсън, сякаш я виждах под различен ъгъл на светлината.
Накрая видях Суедж, но не бе тъжна — смееше се.
Нисък звук ме информира за разтварянето на двете огромни врати в дъното на необятната зала. Входът за параклиса, както и можеше да се очаква, бе максимално далеч от мястото, където чакахме, за да се подчертае за пореден път в колко голямо помещение се намираме. Изненадващо бе, че досега не ни бяха подложили на още едно-две унижаващи достойнството изживявания, като например хапки от силикон или умален модел на Млечния път, изработен от редки диаманти. А може би и на тези неща щеше да им дойде времето, примерно след службата. Ако беше така, аз никога нямаше да ги видя.
Защото когато тръгнах заедно с другите опечалени по дългия път през залата, знаех какво ще направя. Щях да дръпна воала от Максен, за да покажа на присъстващите, че дори хора, изтъкани от светлина, са способни на тежък грях.
Докато вървяхме, забелязах сред тълпата началника на полицията Маколи, който скромно се държеше по-назад. От всички поканени той единствен можеше да ме познае. За щастие беше прекалено зает да убеждава в нещо някаква знаменитост, за да има време да погледне към мен. Когато влязохме в параклиса, се позадържах и така седнах на крайно място на една от последните редици столове. Параклисът беше изненадващо малък и полутъмен. Капацитетът му бе горе-долу колкото да събере поканените. По временната суматоха отпред можех не толкова да видя, а по-скоро да се досетя, че гостите се надпреварват кой да заеме най-добрите места, но аз специално усещах странна дистанцираност. Съзнанието ми беше започнало да се изтегля обратно в главата ми, в онова вътрешно пространство, където цареше спокойствие.
Прибирах се у дома. Едва сега започвах да осъзнавам нещо, което сигурно винаги е било така: колко малко усилие е необходимо, за да разбереш, че си прекарал прекалено дълго живеейки изнесен пред себе си, пред мислите, и че всъщност е безкрайно лесно да разтвориш широко вратите към онази стая отзад и да се върнеш в нея, където винаги ти е било мястото. Чувствах, че съм взел правилното решение и че ако разчета действията си добре във времето, ще мога да свърша каквото трябва, преди да ме убият.
Чаках службата да започне и погледът ми обхождаше стените на параклиса, скрити под потъмняла от времето дървена ламперия. След дълги години на бягство бе някак изненадващо дори и за мен да се видя най-сетне попаднал на място, където цари такова спокойствие. Вътрешните колони бяха изработени от цели стволове на дървета и макар лакирани, бяха оставени нерендосани, за да изглеждат максимално естествени с грубостта си. Едва ли в тази зала имаше някой, който в момента да осъзнава, че този параклис няма нищо общо с християнството, а по-скоро символизира по един деликатен начин тайните, научени от Максен по времето, когато е бил войник в Междината. Да, вярно, че имаше разпятия и икони по местата, където бе редно да се сложат, но от друга страна, единственото осветление идваше от хилядите свещи, подредени в редици върху всяка открита и свободна повърхност и хвърлящи мека маслена светлина, която можеше да напомня за едно-единствено място. Липсваха само няколко сини лампи с индиректно осветление по ъглите и всичко щеше да бъде перфектно.