Гостите най-сетне заеха местата си и службата започна. Спомних си колко пъти се бях крил зад дърветата в минутите спокойствие преди избухването на огнените бури, настроил всяка фибра на тялото си към музиката на живота и смъртта. Малък църковен хор запя нещо старо и сантиментално, вероятно по избор на майката на Луела, и древните архаично звучащи фрази отекнаха в пространството на параклиса като изплашени птици, опитващи се да намерят гнездата си.
В този момент стана братът на Луела и се отправи към аналоя. Прочете кратко слово, акцентът на което бе върху това колко продуктивен член на обществото била сестра му. Благодарение на перфектно настроената озвучителна уредба думите му бяха чути в цялата зала. Една възрастна жена до мен се разплака и направи на нищо скъпоценния ръкав на роклята си. Не че имаше някакво значение, тя и без това едва ли щеше да я облече втори път. Никой не бе в състояние да ме убеди, че е познавала Луела. Започвах да съжалявам, че Ниърли не е с мен. Точно това се бях опитал да ѝ разкажа снощи — че понякога телата ни сами предприемат действие, тласкани от емоция, върху която нямаме контрол. Така и моето търпение бе започнало да се изчерпва. Реалният свят трябваше да научи как да се отнася към Междината, защото в противен случай всичко щеше безнадеждно да се обърка.
Хорът бе замлъкнал. Усетих някакво размърдване около мен. Погледнах отпечатаната програма на службата и разбрах причината: настъпваше великият момент, когато най-успешният претендент за бог сред жителите на Ню Ричмънд щеше да се появи, за да протегне ръка към нас и щедро да ни дари с винаги готовото си състрадание. Гостите се поизправиха на столовете и занадничаха напред в полумрака, а когато заглъхна и последната музикална нота на траурния църковен химн, една фигура се появи пред редиците столове и се отправи на свой ред към аналоя.
Подобно на всички останали първоначално стоях и гледах. Максен изглеждаше строг и недостъпен, но нали точно това са ни учили да харесваме. Всички ние, в по-голяма или по-малка степен, търсим своя татко, но бащите понякога не са мили и сърдечни. Максен беше среден на ръст, облечен бе в тъмен костюм, а сивата му коса над слепоочията бе вчесана назад. Благодарение на очилата очите му изглеждаха непрозрачни, сякаш макар и от плът, оставаха недосегаеми, като че ли той се намираше зад параван. Имаше някакъв гланц във властта и богатството му, забележим дори от моето място, и за миг се поколебах и се запитах дали наистина хора като мен могат да повлияят по някакъв начин на света, който той бе създал около себе си.
Станах и мигът, в който се изправих, ми напомни за нещо, сякаш ехото от онзи изстрел най-сетне се бе отразило от най-високите планини на света и се бе завърнало окончателно в главата ми, за да умре в нея. В първия момент хората, изглежда, помислиха, че става дума за част от службата, а след това сигурно решиха, че един от поканените си е загубил ума. Но аз тръгнах по централната пътека с високо вдигната глава и изправени рамене.
В параклиса настъпи мъртва тишина, нарушавана само от крачките ми, които звучаха като бавно чукане по масивна дървена врата. Бях изминал половината от пътя, когато започнах да чувам сподавен шепот и да различавам раздвижване из сенките в единия край на параклиса. Заложих на увереността си, че охраната едва ли ще рискува да стреля над главите на най-богатите хора в Ню Ричмънд, и продължих напред, без да свалям поглед от Максен, който също ме гледаше.
Когато стигнах на няколко метра от него, извадих пистолета си и атмосферата зад мен рязко се промени. Вече беше прекалено късно. С две бързи крачки застанах няколко стъпала под Максен и насочих дулото на пистолета право в челото му. Из ъглите на залата бе настанала суматоха: невидими до момента бодигардове се материализираха бог знае откъде. Стояха така, че да не ги виждат гостите, но усещах червените точки на лазерните им прицели върху гърба си. Можеха да ме застрелят, но чакаха сигнал. Максен ги беше тренирал отлично и те най-вероятно отчитаха, че ако стрелят, куршумите могат да преминат през тялото ми и макар и с много по-ниска скорост да нанесат тежки поражения на техния господар. Риск, който никой от тях не беше готов да поеме.