— Кажи им — заповядах аз на Максен. — Обясни им, че ако някой стреля, ще имам предостатъчно време, за да пръсна черепа ти по стената зад теб.
Максен ме гледаше невъзмутимо. Беше само пет години по-възрастен от мен, но изглеждаше като излят от тектонични плочи. Лицето му бе едновременно изморено и измъчено и с нещо ми напомни лицето на жена му.
— Ти така или иначе ще ме застреляш, Рендал — проговори най-сетне той. — Каква е разликата?
— Не — казах аз. — Няма да те застрелям. Дойдох с това намерение, но реших да направя нещо много по-лошо. Ще разкажа на тези хора една история и след това ще ти подаря живота.
— И ще умреш.
— Случва се — свих рамене аз.
Максен огледа периферията на залата, за да адресира посланието си, и вдигна ръце. Изкачих останалите стъпала, без да отмествам пистолета от челото му, и се обърнах с лице към конгрегацията.
Пред мен имаше петстотин чифта очи, все немигащи. Сграбчих Максен за врата и забих дулото на пистолета под брадичката му. Получи се много удобно, сякаш оръжието бе чакало точно този момент, откакто го имах. Може би всички ние — аз, Максен и пистолетът — бяхме чакали този момент. Откъм залата долетя леко ахване, но тълпата бе прекалено смаяна, за да е способна на нещо повече от тази неволна реакция. Главата ми се изпълни с бял шум, сякаш нервните вериги в нея бяха започнали да изгарят една след друга.
— Луела Ричардсън не е била убита при нещастен случай — заговорих аз, опитвайки се да бъда максимално ясен. Микрофонът подхвана гласа ми и го запрати из залата. — Била е убита за забавление от човек, нает от господин Максен.
Не знам какво очаквах да стане, но то не се случи. В залата цареше мълчание. Очите продължаваха да ме гледат, но изражението им с нищо не се промени. Максен стоеше неудобно извърнат на една страна и аз усещах избръснатата долна част на бузата му да се опира в ръката ми.
Започнах отново:
— Този човек е убил още четири жени, както и няколко мои приятели. Но Луела единствена от всички е живяла над стотния етаж, което обяснява вашето присъствие днес тук. Не защото на Максен му пука, а защото е виновен. И си мисли, че ако направи това, на което сме свидетели, то ще го оневини поне малко.
Все още никаква реакция. Гледах лицата и се питах дали не правя грешката да им говоря на чужд език. Никой не помръдваше. Никой не изглеждаше възмутен. Като че ли никой нищо не бе разбрал.
Озадачен, аз пуснах Максен и се облегнах на аналоя. Отворих уста, за да заговоря, но от нея излезе само една фраза и в главата ми блесна ослепителна бяла светлина.
— Преди пет години той нареди да бъдат убити моята жена и дъщеря ми.
Това беше, което казах, и спрях, защото осъзнах, че няма какво друго да им кажа.
— На никой не му пука, Джек — обади се глас и аз се обърнах да видя кой е проговорил. В самия край на шести ред седеше Джони Виналди. — Хена, твоите хора, всички под стотния етаж… за тези тук не означават нищо. — Този път конгрегацията реагира, макар че според мен никой от тях нямаше основание да бъде по-изненадан от мен самия. Виналди стана и поклати глава. — Всъщност от всички тук само Максен може би е загрижен за съдбата на Суедж. Тя все пак е резервата на неговата дъщеря. Точно затова той бе толкова загрижен да си я върне, а понеже истинската Суедж тази сутрин умря, Джек, ти като че си успял да си отмъстиш. Но както ти казах, с това малко изключение, никой тук не дава пет пари за нищо. Тези хора не са дошли като опечалени. Дошли са да боготворят този тип.
Неочаквано ми се изясни, че Максен не бе посещавал моята ферма нощем, защото резервата на дъщеря му е била там и му се е струвало, че това ще е неприлично. Осъзнах колко много стаички би трябвало да има в неговата глава, колко малки са те и колко страшни тайни стоят завинаги заключени в тях.
— А ти какво правиш тук? — тихо попитах аз, замаян от странна лекота в главата, дължаща се вероятно на чувството за нереалност. Знаех, че само изстрелите могат да ме върнат към реалността.