Шмугнах се в магазина, от който купувах рапт, и извиках на собственика. Той кимна и отстъпи встрани, давайки ми да мина към задната част, където благодарение на стълба, за съществуването на която знаеха малцина, се спуснах още един етаж, озовавайки се в производствена зона, където отдавна не живееше никой нормален. Надявах се Ихандим да предположи, че бързам да се спусна на дъното, и така да спечеля малко време.
23-ти е царството на мрака. Тук е пълно с изоставени изгорели складови помещения, използвани в далечното минало за жилища на сервизния персонал на „Мегамол“. На това ниво живееха само психари и неудачници, прокудени от другите етажи. Насочих се към сърцето на свърталището, минавайки покрай запалени на кръстовищата улични огньове. Няма да крия, че беше страшничко, така че с облекчение видях светлината от поредната шахта на експресните асансьори. Надявах се скоро да спре някой, защото никак не ми се искаше да се задържам тук.
— Спри и не мърдай — извика някой и сърцето ми прескочи, но продължих да бягам. В следващия миг между краката ми изсвистя куршум и аз разбрах, че няма шега. Спрях и се извърнах.
Двама типове, всеки към шейсетте. Лицето на единия беше набодено и надупчено, така че бе заприличало на възглавничка за топлийки. Другият явно се радваше на втори живот след пожар.
— Чакайте, какъв е проблемът? — запъхтяно изрекох аз, неспособен да овладея дишането си. Гърдите ми горяха, сякаш бях счупил всичките си ребра едновременно, краката ми се подгъваха. Държах ръката с пистолета под сакото.
— Няма проблем, синко — успокои ме обгорелият с глас, напомнящ тътена на приближаващ влак. — Но за минаването оттук се плаща.
— Вече нямам пари — казах аз и се запитах защо ли съм прокълнат да изживявам все едни и същи неприятности.
— Ами тогава работата ти е спукана — заключи набоденият, който леко фъфлеше и изглеждаше безнадеждно задръстен.
Бръкнах в джоба си и напипах диска на Мал. Това не беше стока за бартер. В другия ми джоб бе чипът, в който почиваше мозъкът на Ратчет. Бях му длъжник. Не можех да се разделя с него по този начин.
— Предполагам, че дори името на Хауи Еймъс няма да ми помогне — без особена надежда подхвърлих аз, борейки се с настъпващата паника. Губех време, а то бе най-ценното за мен в момента.
Изгорелият поклати неодобрително глава. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих последното, което ми бе останало — портфейла.
— Ето — казах аз. — Може да вземете това.
Той го взе и претърси отделенията му. Имаше не повече от десетина долара, но преди да го захвърли презрително, намери старата ми ownCard.
— Става — одобри той и двамата отстъпиха. Не ги предупредих, че опитът да използват кредитната карта ще им донесе повече полицейско внимание, отколкото ако се изпикаят върху главата на началник Маколи. Излишно бе да ги предупреждавам — скоро сами щяха го установят, а и без това ми изглеждаха като хора пред пенсия. Скочих в клетката, натиснах бутона, облегнах се на стената и полетях надолу.
Едва когато слязох на 8-и си спомних, че в портфейла беше и единствената останала ми снимка на Хена и Анжела. Невъзможно бе да се върна. Отсега нататък трябваше да разчитам само на спомена.
Понесох се по осветените с лампи улици на 8-и. Минах през места, които прекрасно познавах, и покрай началото на малката уличка, на която се намираше барът на Хауи. Излязох на главната улица и се отправих към ресторанта, през който се стигаше до шахтата. Имах чувството, че наблюдавам живота си на лента, която се прожектира обратно, сякаш той бе стигнал до своя край преди около час и сега някой пренавиваше касетата, минавайки през онова, което вече бях преживял, назад към началото, където всичко щеше да свърши. Да свърши или може би да започне наново.
Залитнах на завоя преди последната права отсечка, но някак запазих равновесие и без да намалявам скорост, се стрелнах към входа на ресторанта. Бях само на десет метра от него, когато установих, че нещо не е наред: масите отвън ги нямаше, а зад витрините бе тъмно. Мощният ритник върху вратата само ми разкри, че е заключена и здрава. Огледах се, не видях никого и стрелях в ключалката. Бутнах вратата и влетях в тъмнината, без да забравям да затворя след мен. Надявах се Ихандим и другите да са загубили следите ми. Но дори и да не беше така, този маршрут щеше да ми даде няколко допълнителни секунди аванс. Не беше кой знае какво, но по начина, по който се развиваха нещата, дори секундите можеха да се окажат решителни.