Виналди пое дълбоко дъх и ме погледна право в очите.
— Ти облекчи нещата до максимум, Джек. Отне ми Файета. Може би си мислил, че съм от стандартните мръсници, които имат съпруга за пред хората, а си скъсват гъза от чукане на любовници. Или се беше хванал с нея, за да се добереш до мен. Но истината бе, че аз обичах тази жена. Честно казано, аз дори не знаех какво се е случило, докато Максен не ми показа снимки на двама ви в леглото. Тя ми беше жена, Джек, а ти ми я бе отнел. Разбрах, че повече не ме обича, след като не се върна при мен, когато ти замина, но аз не исках да я оставя. Знаеш ли какво се случи с нея, след като те закара във Фермата? Самоуби се.
Градът около нас се бе смълчал, сякаш нищо друго нямаше значение. Можех само да слушам и да държа пистолета насочен към сърцето на Виналди.
— След като ми показа снимките, Максен ме натъпка с рапт, а две от момчетата му ме закараха в апартамента ти. Останаха да чакат отвън, а след като свърших, ме отведоха. Едва когато се озовах в твоята дневна, разбрах, че ми е дал свръхдоза. Нямах представа какво правя, Джек. Трябваше да бъде чисто убийство. Но в един миг стените се разтвориха, видях се пак в Междината и… останалото го знаеш.
Ръката ми трепереше, пръстът ми на спусъка беше мокър. Гръдният кош на Виналди ми изглеждаше като най-голямата мишена на света.
— От време на време се връщаш там, нали? — попитах го. — На седемдесет и втори?
— Откъде знаеш? — изненадано ме погледна той.
— От едно дете. Виждало те е до прозореца.
Виналди сведе глава.
— Нямам спомен какво се е случило там — призна ми той. — Понякога сънувам този кошмар, събуждам се, слизам долу и стоя пред апартамента ти. Ти се оказа прав за някои неща, Джек, и едно от тях е, че някой път правим неща, които просто не ни се побират в ума. Неща, които е най-добре да забравим. Знам, че ти се карах пред Ниърли, че възприемаш всичко на този свят като изкривено, но ти беше прав. Аз провалих собствения си живот, а даже нямам спомен как е станало. Знам само, че мръсотията е налице и че от нея няма отърване.
Погледнах го в лицето. Бузата ми потрепна. Цялата омраза, която бях изпитвал към него, се върна с изпепеляваща сила в главата ми. Обхвана ме такава ярост, че образът му се запечата като нажежено желязо в съзнанието ми. Вгледах се в него напрегнато и видях своя лик, така че когато пръстът ми бавно натисна спусъка, изпитах неподозирано облекчение.
Изстрелът проехтя в тъмнината.
Оставих ръката си да падне и се вслушах в плиткото учестено дишане на човека, който ме бе видял да отмествам пистолета си в последния миг и да стрелям в пода. Останах неподвижен още малко, изчаквайки ехото да заглъхне и пак да останем само двамата.
— Защо уби Максен? — попитах аз. — Защото е решил, че вече няма нужда от теб и е извел Ихандим, за да те отстрани? Защото момчетата му са се захванали да премахват твоите хора и дори момичетата ти? Заради нещо друго? Има ли друга причина?
— Джек… — прошепна той.
— Махай се! — прошепнах аз.
Той стана и тръгна към вратата.
— Успех — бяха последните му думи.
— Ако някога ми попаднеш пред очите, ще ти убия. Ясно ли е?
Той кимна, отвори вратата и излезе.
Влязох в женската тоалетна, свалих панела и се изкатерих в тръбата. Наместих обратно панела с надеждата да отложа неизбежното още малко. Затичах се по вентилационния коридор, без да се пазя и без да обръщам внимание на ударите по главата. Не ми бяха останали жизнени сили да се безпокоя за някаква си несъществена болка. Вслушвах се в шума на парчетата от мозайката, падащи по местата си, виждах как променят цялостната картина и се питах дали това има някакво значение.
Подсъзнанието ми регистрира шума зад мен — доказателство, че са намерили панела, — последван от късия вик на Жуаджи, с който оповестяваше, че е чул стъпките ми. Имах доста преднина, но бях неприятно изненадан от бързината, с която бяха надушили следите ми.
Бяха отлични войници. Бях успял да им се изплъзна, но те пак ме бяха намерили и сега се готвеха да свършат работата си.
За целия ни съвместен живот баща ми бе успял да формулира една-единствена мисъл, на която се възхищавах: „Състезанието е приключило, когато всички се приберат по домовете си, а ти останеш сам на стадиона“. Казваше тази сентенция всеки път, когато загубеше работата си. В такъв случай обикновено събирахме багажа и се готвехме да потеглим за друг град, така че не ми бе оставало много време да се замисля над думите му, и затова така и не бях разбрал какво точно иска да каже. Имам предвид тогава. Защото докато тичах сега, останал без дъх, из влажната утроба на Ню Ричмънд, изведнъж ме осени просветление. Реших, че трябва да изиграя играта до края, и продължих да слаломирам по преплетените коридори, завивайки във възможно най-нелогичните посоки, за да се добера накрая до главната шахта. Притиснах вертикалните пръти на стълбата с ръце и крака от външната им страна и се плъзнах надолу с максимална скорост.