Но чувах неизменно крачките на тежките им ботуши зад гърба си, така че когато пуснах стълбата на най-долното ниво, знаех, че нямам никакъв шанс. Ще призная, струваше ми се адски нечестно да стигна толкова далеч и всичко да завърши така безславно. Защото аз исках само да се махна от шума и да намеря малко спокойствие. И тогава го видях — онзи последен миг, оказал се така неумолимо предопределен. Видях мъжете, които даже не ме познаваха достатъчно, за да ме мразят толкова силно, и които просто изпълняваха заложения в тях програмен код, видях израженията им, когато ме заобикаляха в онези последни секунди на моя живот, почувствах ледените остриета на предсмъртния страх да се забиват в тялото ми. Изобщо видях се да умирам в търбуха на Ню Ричмънд и… не ми се стори толкова неприятно. Но най-странното бе, че почувствах необяснима близост с покойния ми баща. Колкото и нескопосано да бе изживял живота си, той се бе съпротивлявал на поражението до последния си дъх и тогава просто бе хвърлил картите на масата.
И докато тези последни мисли се въртяха из главата ми, видях нещо пред себе си — нещо, което прогони образите и ме накара да забравя за тях.
Бях спрял, гледах в тунела и се питах възможно ли е да намеря точно сега и точно тук нов маршрут — някакъв път, който да ме отведе до дупки, достатъчно малки, за да не бъдат открити. Бях като парализиран от нерешителност и погледът ми тревожно скачаше по гладките метални стени на вентилационната шахта, когато изведнъж осъзнах, че… просто не би следвало да ги виждам!
Едва сега обърнах внимание, че някъде в далечината има слаб източник на светлина — нещо като свещ, чийто пламък се полюшва от течението. И докато гледах, забелязах, че се приближава към мен и че вече не е точка, а оранжево сияние. В един момент спря да се приближава и започна да расте. Намираше се само на няколко метра от мен.
В центъра на сиянието имаше нещо. Някаква фигура.
Преглътнах с труд тухлата в гърлото си и с безпокойство се обърнах в посоката, от която бях дошъл. Чувах трополенето на преследвачите ми по стълбата и всичко ми бе ясно. Нямаше къде да бягам.
Обърнах се пак към сиянието и се вгледах в него. Нещо ме караше да постъпя именно така. Може би някой от моите близки бе разбрал за настъпването на последния ми час и бе дошъл, за да ме преведе отвъд. Не ми се искаше да е Мал. Обичах го, надявах се да го видя, и то скоро, но се ужасявах от перспективата да ям супа фиде цяла вечност.
Първоначално фигурата изглеждаше съставена от множество пърхащи криле, но малко по малко доби по-материални очертания. А когато видях кой е, челюстта ми провисна може би в нелогичен опит да ми помогне да освободя парещите сълзи, напиращи в очите ми. Нещо се бе случило. Това не бяха познатите ми побъркани птици. Устните ми трепереха толкова силно, че ако до мен имаше някой, той едва ли щеше да разбере името, което произнесох.
— Суедж?
Тя се усмихна и видях, че белегът на лицето ѝ е изчезнал. Изглеждаше цяла и беше прекрасна.
— Трябва да побързаме, Джек — каза тя и аз забравих за шума зад мен и прошепнах:
— Какво правиш тук? Как се измъкна?
— Намерих нови приятели — отговори тя. — Захванали сме се с нови неща. Междината се затваря. Аз съм мостът. — Изглеждаше горда от ролята си и странно умиротворена. Направих крачка напред с намерение да я прегърна, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Вгледах се в нея и се удивих — тя излъчваше светлина.
— Трябва да вървиш в обратна посока — каза тя. — До най-долното ниво.
— Но изходът е насам…
Тя поклати глава:
— В обратна посока. И още нещо… Ратчет вече не ти е нужен. Хвърли го.
— В никакъв случай! — отсякох аз, но тя ме прекъсна с увереност, каквато никога не бе демонстрирала.