Леко се поусмихнах, кимнах и си тръгнах. Вятърът отвън беше набрал сила и дъждът се бе превърнал в суграшица. И докато прекрачвах прага, пак чух гласа му.
— Лейтенант — каза той. Не се обърнах и продължих да вървя, така че останалите му думи бяха заглушени от свистенето на вятъра и клаксона на кола в далечината. — Ще се видим пак.
Завих на ъгъла и ускорих крачка, ругаейки тъпо и цветисто. Погледнах бързо назад и се убедих, че никой не ме следва, но това бе слаба утеха. Достатъчно бе само едно телефонно обаждане, едно обаждане от човек, толкова ниско в йерархията на хранителните магазини, че планктонът сигурно се майтапеше за негова сметка зад гърба му.
Бях искал само да продам RAM-а и да прекарам час на спокойствие. Трябваше да е съвсем лесно. Колко хора успяват да го направят — ходят си насам-натам, без да си навличат беда. А ние бяхме в града само от три часа и неприятностите вече ме бяха взели на прицел. Те са добър стрелец, а в моя случай все едно че използваха и лазерен мерник. Сблъсък с бивш престъпник и награда от пет хиляди за главата ми. Успех, Джек.
Трябваше да се махам от града колкото се може по-бързо.
Партерната врата в блока на Мал беше отворена и през нея се излизваше тътен на музика. Двама типове във фоайето се пазаряха за цената на някакъв наркотик. Погледнаха ме, докато минах покрай тях, но аз свих рамене, за да им покажа колко съм безвреден.
Качвах се изморен към втория етаж и си мислех, че трябва веднага да пришпоря резервните, но се колебаех дали да не помоля Мал да се погрижи за тях още малко, докато купя кола — и изведнъж се чу изстрел и един куршум прелетя край ухото ми и изби голям къс от мазилката в стената.
Свлякох се моментално на колене, продуктите се разпиляха, напипах в тъмнината пистолета си и се опитах да преценя откъде е дошъл изстрелът: отгоре или отдолу. И докато се питах, нещо отново изпука и половин метър от перилата на стълбището стана на парчета, отговаряйки на въпроса ми: изстрелите идваха отгоре. Вкарах куршум в цевта. Нечии стъпки изтрополяха надолу по стълбите и аз предвидливо се отдръпнах зад ъгъла. Не знаех как да реагирам и се надявах Мал да е чул изстрелите и да ми се притече на помощ.
Настъпи миг на кратка тишина — стрелецът явно се вслушваше, опитвайки се да разбере какво правя. Протегнах крак и нарочно натиснах една разхлабена дъска. Тя изпука и трети куршум остави дълга ивица във влажния гипс на стената.
Майната му, казах си, хвърлих се напред и бързо изстрелях няколко куршума нагоре в тъмнината.
Два от тях бяха сватбарски, но третият очевидно мина достатъчно близко, за да накара убиеца да потърси прикритие обратно горе. Реших да развия стратегическото си предимство и се втурнах след него, качвайки по три стъпала наведнъж. Подхлъзнах се на мокро стъпало и това ми спаси живота, защото изгърмя нов изстрел и куршумът се заби в дървото. Повдигнах се на една ръка и се извърнах навреме, за да видя мъжа — беше се надвесил през перилата на горната площадка, с пръст вече на спусъка, обирайки луфта. Осъзнах, че нямам никакво време за губене, и просто изпразних пълнителя си в негова посока.
Първият ми изстрел го улучи в рамото и го завъртя, вторият се заби в дробовете му и го тласна назад. Скочих напред и нагоре, без да преставам да стрелям в тъмнината. Пистолетът подскачаше в ръката ми.
След седмия ми изстрел той вече не стреляше. Спестих си един куршум и приведен изкачих последните стъпала. Надникнах внимателно на завоя, но когато видях, че лежи извит до стената, излязох спокойно.
Стигнах при него, ритнах револвера му надалече и повдигнах главата му. Лицето ми беше непознато. Единият клепач потрепваше, а дишането му бе накъсано. Гърдите му бяха на кървава каша, която не би могла да задържи живота в себе си задълго. Плеснах го силно по бузата и се наведох над него.
— Кой те изпрати? — Но той само ме гледаше и погледът му се замъгляваше. Отново го плеснах, защото ми трябваше в съзнание. — Кажи ми име.
— Еби си майката — каза той накрая. — Ти си мъртъв.
— Още не съм, както виждаш, и за разлика от теб, съм доста далече от това събитие. Кой те изпрати? „СейфтиНет“?
С последни сили той изкриви устни в усмивка, без да каже нищо.
— Последен шанс — предупредих го аз.
„Еби се“, изрекоха безмълвно устните му, но усилието явно бе непосилно. Погледнах в очите му и разбрах, че този човек няма да проговори. Изпитах уважение към него. Издърпах го за гърлото, вдигнах го, стоварих тялото му върху летвите на стъпалата. Те не издържаха, счупиха се и той пропадна на долната площадка. Звукът от удара беше като от сноп мокри пръчки, пльоснал в плитка локва.