— Трябва! И след това бягай. Поръчаха ми да ти предам следното: направил си много повече, отколкото някога ще разбереш.
Поклатих глава отрицателно, но изражението ѝ беше непреклонно. Чувствах се като че ли аз съм детето, а тя е пазителка на някаква тайна истина, недостъпна за мен.
Внезапно осъзнах, че стъпките зад мен са съвсем наблизо.
— В какво си се превърнала? — попитах я бързо.
Суедж отново се усмихна, вдигна ръце… и изчезна.
Хвърлих се назад в шахтата, сякаш някой ме бе тласнал с все сила в гърба. В мига, в който се озовах обратно в нея, над главата ми се разнесе вик и аз без замисляне скочих надолу и тежко тупнах на следващото ниво. За миг си спомних къде се намирам — мястото ми бе познато от онази експедиция, когато се бях надрусал с рапт, — но преди да съобразя какво да правя, около мен зачаткаха куршуми, така че се хвърлих, без да гледам, в първия страничен тунел и побягнах.
Тичах покрай места, които ми бяха непознати, и врати, които изглеждаха много странни. Видях ръждясал надпис „Багаж“, но минах като вихрушка покрай него, без да забавям ход. Спомних си какво ми бе наредила Суедж и бръкнах в джоба на сакото си. Извадих чипа, в който се намираше Ратчет, и го задържах в ръката си за миг. Не исках да го изоставям по този начин, но някаква интуиция ми подсказваше, че става дума за много по-важни неща. Положих го внимателно на пода и пак побягнах.
Забелязах познат ъгъл, завих, прескочих наведнъж две-три стъпала и се озовах в едно от реактивните сопла.
Преследвачите ме настигаха и ми се струваше, че няма да се спася. Но бях решен да опитам.
Тичах покрай безкрайни метални стени, белязани от шарката на времето, чувах свистенето на вятъра в ушите си, спъвах се, но се изправях и се носех с всички сили в тунела. И през цялото време чувах зад себе си приближаващите се стъпки на онези, които искаха да ме заловят. От време на време чувах епизодични изстрели. Още не ме бяха улучили, но лудият ми късмет едва ли щеше да продължава безкрайно.
Продължавах да тичам, но дробовете ми вече не издържаха. И краката ми започваха да се предават, а мускулите ми се разтапяха в огън. Крачките зад гърба ми вече громоляха опасно близко, но аз не изпитвах никакво желание да се разделям с живота. Хвърлих се с последно усилие напред, но пропаднах, краката ми загубиха ритъма си, а стените около мен — досега не им бях обърнал много внимание — се завъртяха лудешки.
И когато реших, че от това пропадане връщане не може да има, една малка ръчичка се вкопчи в моята.
Ръката беше топла и нежна, но гласът, който чух да шепне в ухото ми, беше твърд. Глас, в който познах нещо от моя глас, както и от гласа на Хена:
— Хайде, тате — каза тя. — Време е да тръгваме.
Не поставих предложението под въпрос и само стиснах по-силно тънките пръстчета. Някаква сила ме дръпна напред, а гласът продължаваше да шепне. Краката ми намериха нова сила, болката в гърдите ми изчезна или може би се усили над прага на сетивата ми. Тялото ми всмукна ред от хаоса около мен и започна отново да функционира по желания начин.
Така и не паднах, нещо повече — намерих нов ритъм. Понесох се през тунела като дете, устремено към морето, различимите допреди малко подробности по стените се сляха в сива пелена и единственото, което остана достъпно за изморените ми сетива, бе малката топлинка и шепотът. Тялото ми пронизваше пространството с такава скорост, че не бях удивен, че тропотът на преследвачите ми заглъхва. Знаех, че ме следват, но това като че ли вече нямаше значение. Те можеха да разчитат само на омразата си, докато аз се бях убедил, че има и по-висша сила.
Носех се след Анжела, сякаш ставаше дума за последното ми бягане, чувствах се неземно щастлив и разбирах, че точно така и трябва да бъде. С някаква необяснима окончателност знаех, че не можеш да легнеш и да зачакаш идването на тъмнината и крадливото приближаване на смъртта. Трябва да тичаш и единственият ти основателен страх следва да бъде, че спреш ли, това означава край — твоят край преди всичко останало.
Тичах и усещах физически всяка секунда да се разтяга до скъсване и да се опитва да поеме в себе си всичко, случило се преди нея. Нищо нямаше да се загуби, нищо не можеше да остане напразно сторено. Всичко, което бях направил — всяко дело, всеки поглед, всяка дума, всяко вдишване — блеснаха пред мен — огромни, безкрайни и… мои. Не животът мина пред очите ми, а аз се пронесох пред него. Ниърли се бе оказала права. Спомените са като книга, която си прочел и загубил, а не като библия, завещана ти до края на живота.